Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Искаш да кажеш, че сама е стигнала до тази идея, без никой друг от трупата ти да заподозре нещо? — попита Маркъс.

Майстор Кит въздъхна.

— Пътувам с Опал от… ами, от много време. Мисля, че ме познава добре. Явно достатъчно добре, за да ме измами, без да разбера. Нищо не съм чул, капитане, нито дума. Ако беше споменала нещо, ако ме беше излъгала, щях да позная, че лъже.

— Остави го на мира, Уестер — каза Опал. — Той няма нищо общо. Идеята беше изцяло моя.

За пръв път признаваше нещо. Маркъс не се зарадва на признанието й.

— Но защо, не разбирам — каза майстор Кит. Вече не говореше на Маркъс. — Мислех, че харесваш Ситрин, че сте станали приятелки.

— Още колко години ми остават, а? — попита Опал. Гласът й беше кисел като старо сирене. — Ти вече готвиш Кари за ролите на лейди Конитар. Още пет години и ще ставам само за вещица и баба, а после ще дойде денят, когато ти и другите ще си тръгнете от поредното лайняно селце в Еласе, а мен ще ме зарежете там.

— Опал — започна майстор Кит, но тя вдигна ръка да го спре.

— Знам как става. Актриса съм от години. Когато започнах, бях по-млада, отколкото е Сандр сега. Виждала съм как става. И дори се бях примирила, честно. Но после банкерското момиче се появи като гръм от ясно небе и… — Опал сви рамене — актьорски жест, съдържащ равни дози умора и примирение.

Умора и примирение, помисли си Маркъс, но не и чувство за вина.

— Добре — каза Маркъс. — Следващият проблем.

Майстор Кит се обърна към него. В очите му имаше сълзи, но извън това изражението му беше спокойно.

— Имам пет трупа — продължи Маркъс. — И горе-долу три часа до зазоряване. Ако отида при градската стража, ще трябва да обясня какво е станало и какво толкова има в кутиите, че да привлече убийци. И всичките ни усилия да запазим тайната ще отидат по дяволите. Освен това така или иначе ще трябва да се преместим, в случай че приятелчетата на Опал са споделили това-онова с други свои приятелчета. Продадохме каруцата. За разлика от вас.

Раната на рамото вече не го болеше, усещаше само неприятно изтръпване, но тази напряко на ребрата му се отваряше при всяко по-дълбоко вдишване. Маркъс знаеше, че това е ключовият момент — моментът, в който майстор Кит може да бие отбой. Надявал се бе да избегне дългите преговори. Наблюдаваше внимателно стареца, докато той претегляше неприятните възможности.

— Чувствам, че трупата ти дължи нещо, капитан Уестер — каза накрая майстор Кит. — Какво искаш да направя?

Час по-късно отново бяха в мърлявата квартира в Соления квартал. Мъртвецът с опърлената ръка беше изтеглен встрани от огнището и огънят беше стъкнат наново. Хорнет и Смит се опитваха да залепят разкъсания пергамент, а Кари, Сандр и Микел зяпаха труповете, натрупани до стената като дърва за огрев. Майстор Кит беше приседнал на една обърната ръчна количка и гледаше мрачно. Ситрин седеше на кревата, свила колене до гърдите си, с празен поглед. Не поглеждаше Опал, нито Опал поглеждаше нея. Стаята, и без това малка, сега бе отесняла съвсем.

— Има отвор в източната дига, недалеч от сладкарската улица — каза замислено майстор Кит. — Не помня дали има нещо, което да използваме за прикритие, не знам и как бихме обяснили присъствието си там, но смятам, че ще мога да го намеря.

— Дори в тъмното? — попита Маркъс.

— Да. И макар че няма разумна причина ние да сме там, същото важи и за другите жители и гости на града.

— Изглеждат спокойни — каза Микел. — Не мислех, че ще изглеждат толкова спокойни.

— Всички мъртъвци са спокойни — каза Маркъс. — Защото са мъртви. Трябва да се отървем от пет трупа, а времето ни е малко. Далече ли е това място, за което говориш?

— Ще ни видят — каза Ситрин. — Ще ни разкрият. Десет души, които носят пет трупа? Как изобщо?…

Поклати глава и сведе поглед. Лицето й беше дори по-бледо от обичайното. Останалите мълчаха. Ако нещата се бяха развили другояче, сега щеше да има само три трупа, включително нейния. Маркъс виждаше как тази мисъл измъчва девойката, но сега нямаше време да се занимава с това, а дори да имаше, нямаше представа как би могъл да я утеши.

— Майстор Кит? — каза замислено Кари. — Ами сцената с банкета от „Глупостта на Андрикор“?

— Не говориш сериозно — каза той.

— Напротив — каза Кари и се обърна към Ярдем. — Можеш ли да носиш някой от труповете без чужда помощ? На рамо?

Тралгунът скръсти ръце и се намръщи страшно, но все пак кимна. Лицето на майстор Кит още беше бледо като платно, но той стана, обърна количката и спря замислен поглед отгоре й. За разлика от него, Кари беше поруменяла.