Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Братовчедът на Исандриан? Какво толкова са му харесвали? — попита Досън.

— Далечен братовчед — каза Даскелин. — И най-вече мъртъв братовчед, така че… Най-силният аргумент в негова полза щеше да е, че не се погажда с Исандриан, но нищо не го свързва пряко с нас.

— Как толкова бързо стигнахме дотук? — изсумтя Досън. — Не искаме да издигнем свой враг, но не искаме да издигнем и някой от своите хора?

— Това са присъщите рискове на конспирацията — каза Даскелин. — Всеки заговор поражда недоверие.

Досън скръсти ръце. В сърцето си искаше Джори да седне на овакантения от ванайския принц трон. На собствената си кръв можеше да разчита много повече, отколкото на менливите политически съюзи. И точно затова се беше заклел да не предлага Джори за поста. Трябваше да отнемат Ванаи от ръцете на Исандриан. Но градът не можеше да бъде предаден на никого от собствения им невръстен съюз, без това да доведе до разцепление отвътре. Досън беше предвидил този проблем и имаше решение.

— Чуй ме, Канл. Ванаи винаги е бил дребна фигурка в голямата игра.

— Вярно.

— Отстраним ли Клин, Исандриан безспорно ще изгуби част от влиянието си, но Ванаи все пак ще си остане негов проект. Маас беше най-върлият привърженик на кампанията. Клин участва в превземането му и после пое управлението на града. Ако не издигнем на негово място човек, който е пряко свързан с нас, всички ще продължат да смятат Ванаи за града на Исандриан.

— Но кого от нашите бихме могли да предложим?

— Никого — каза Досън. — Там е работата. Не можем да отнемем града от Исандриан, защото дворът вече го смята за негов. Но можем да контролираме мнението на двора за Исандриан и политиката му във Ванаи. Какво ще стане, ако управлението на града се превърне в катастрофа? Ако се провали поради въпиюща некомпетентност? Няма ли и репутацията на Исандриан да пострада от това?

Даскелин го гледаше. Лицето му беше смугло, а светлината откъм банкетната зала беше останала далеч зад тях, затова Досън не успя да разчете изражението му. Реши да рискува.

— Моят най-малък син е там — продължи Досън. — Праща ми редовни доклади. Синът на Лерер Палиако също е във Ванаи. Казва се Гедер. Клин му възлага всички неприятни задачи. Никой не го харесва, присмиват му се.

— Защо? Глупав ли е?

— По-лошо от глупав. Книжен плъх. От онези, дето четат разказ за морско пътешествие и решават, че са капитани.

— И искаш Терниган да посочи Гедер Палиако като заместник на Клин?

— Ако и половината от информацията ми е вярна — каза с усмивка Досън, — той е най-подходящият, ако искаме управлението на Ванаи да се провали.

Нощите в Соления квартал на Порте Олива не бяха от тихите. Дори посред нощ, когато луната не огряваше улиците, пак имаше звуци. Гласове се извисяваха в песен или гняв, котки врещяха и се гонеха по покривите. А в квартирата, която бяха наели с Ярдем, се чуваше бавното равномерно дишане на момичето. Най-после беше заспало. Маркъс се беше научил да различава дишането на девойката: кога спи и кога само се опитва да заспи. Знак за интимност, който не би признал на глас.

Ярдем клечеше на пода край напаленото огнище, ушите му — наклонени напред, очите му — вперени в нищото. Маркъс го беше виждал да клечи така по цяла нощ — неподвижен, чакащ, нащрек, но някак неволево. Ярдем никога не заспиваше на пост и никога не бягаше от съня, когато беше свободен. Маркъс, увит в одеялата си и неспособен да склопи очи, му завиждаше за това умение.

Зимата още сковаваше града, но само след няколко седмици морските пътища щяха да се отворят. С кораб от Порте Олива до Карс щеше да е по-бързо, отколкото ако тръгнат по суша през Биранкор. И стига да опазеха от капитана и екипажа естеството на товара си…

Стържещият звук беше тих, появи се и изчезна за част от мига. Кожена подметка по камък. Ярдем поизправи гръб. Погледна към Маркъс, после посочи — първо към пергаментовия прозорец, после към вратата. Маркъс кимна и се изтърколи безшумно от кревата, като внимаваше опънатият между таблите брезент да не изскърца под тежестта му. Тръгна бавно към прозореца едновременно с Ярдем, който се промъкваше към вратата. Изтегли предпазливо ножа си с палец върху острието, за да не звънне металът в канията. Ситрин похъркваше тихичко зад него.

Които и да бяха, не го правеха за пръв път. Вратата се отвори и в същия миг мъж влетя през прозореца, разкъсвайки пергамента. Маркъс ритна ниско и ботушът му се заби в коляното на мъжа. Докато неканеният гост се опитваше да възстанови равновесието си, Маркъс му преряза гърлото и се обърна към другите двама, които се бяха вмъкнали през прозореца. Въоръжени бяха с кинжали. Меч само би ги затруднил в толкова тясно помещение. Маркъс се беше надявал, че ще носят мечове.