Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Мълчанието натежа във въздуха. Симеон се изправи. Ботушите му изскърцаха по каменния под. Гоблените по стените на залата помръднаха едва доловимо — зад тях охраната на краля стоеше мълчаливо на пост. Досън се подразни — искаше му се да остане очи в очи с краля, насаме, а не така. Войниците от охраната бяха един вид прислуга, но бяха и хора.

— Кралю — каза Досън, — ти, струва ми се, не разбираш докрай лоялността, която те обгражда. Моята включително. Цяла зима водя частни разговори с най-високопоставените мъже на Антеа и мога да те уверя, че се радваш на широка подкрепа, за разлика от Исандриан и неговата глутница.

— Исандриан и неговата глутница също са мои поданици — каза Симеон. — А съществува аргументът, че като подхранваш недоволство, ти всъщност действаш срещу мен.

— Ние действаме за теб, Симеон. Мъжете, с които разговарях, са склонни да се обединят в твое име. Ще ми се и ти да беше с нас.

— Ако започна да обявявам война на части от нобилитета само защото временно печелят влияние…

— Да си ме чул да говоря за война? Симеон, от месеци увещавам и прикотквам всеки, който има дори минимално влияние върху Терниган. Той е готов да изтегли Клин от Ванаи. Просто трябва да му дадеш знак.

— Ако взема страна в този негласен спор, ще се стигне до кръвопролитие.

— А ако не го направиш, кралството ще тъне във вечен мир и светлина? Знаеш, че нещата не са толкова елементарни.

— Драконите…

— Драконите не са паднали заради войната. Стигнало се е до война, защото не е имало силен водач. Едно кралство се нуждае от своя крал, така както едно семейство се нуждае от баща. Твой дълг е да водиш и ако се провалиш в това, ще дойде ден, когато хората ще тръгнат след някой друг. И тогава наистина ще поемем по драконовия път.

Симеон поклати глава. Пламъците на камината се отразяваха в очите му. Навън студен вятър вдигаше вихрушки и миришеше на зима. Сняг се въртеше пред прозорците като пепел.

— Едно семейство се нуждае от баща — каза кралят, сякаш думите бяха едновременно забавни и горчиви. — Когато Елеора почина, й обещах да се грижа за сина ни. Не за принца, а за нашия син.

— Астер е принц, единственият принц на кралството.

— И да не беше принц, пак щеше да е мой син. Ти имаш деца. Разбираш какво имам предвид.

— Имам трима синове и една щерка. Бариат е капитан на кораб под командването на лорд Скестинин, Висариан се подготвя за свещеник, а Джори е във Ванаи. Елисия се омъжи за най-големия син на лорд Анерин преди три години и оттогава почти не съм я виждал. Ала нито едно от децата ми, Симеон, не ме е направило плах — каза Досън. А после, по-меко: — Какво е станало с теб?

Симеон се изсмя.

— Станах крал. Всичко беше много хубаво и много лесно, когато си играехме на крале, първо в градинките като деца, после на бойните полета като младежи, но после баща ми почина. И играта свърши. Кликата на Исандриан не е единственият ми проблем. Холскар отново се превръща в свърталище на пирати и разбойници. В Северобреж се задава нова война за наследство, а Астерилхолд поддържа и двете страни. Данъчните приходи от Естинфорт са по-слаби от нормалното, значи или някой краде, или чифлиците там срещат сериозни затруднения. А след няколко години Астер ще трябва да поеме в ръцете си управлението на цялото кралство.

— Не ще да е толкова скоро — каза Досън. — Не сме млади, вярно, но още имаме живот пред себе си. А ти знаеш отговора на проблемите си не по-зле от мен. Намери хора, на които вярваш, и им повярвай.

— Тоест теб и твоята клика вместо Исандриан и неговата? — попита сухо кралят.

— Да. Точно това имам предвид.

— Бих предпочел да не се месиш. Изчакай малко и движението на Исандриан ще се препъне само.

— Не, няма.

Крал Симеон вдигна поглед. В очите му може би имаше гняв, или смях, или отчаяние. Досън се смъкна тържествено на едно коляно като човек, който се врича във вярност на своя крал. Ала ъгълът, под който държеше брадичката и раменете си, превръщаше поклона в предизвикателство. „Ето я моята вярност. От теб зависи да я заслужиш.“

— По-добре си тръгвай, стари приятелю — каза кралят. — Искам да си почина малко преди банкета. Да помисля.

Досън се изправи, поклони се мълчаливо и тръгна към своите стаи.

Имението на лорд Терниган имаше десетки крила, резултат от дострояване в течение на векове от незнаен брой архитекти, всеки, изглежда, със свое собствено виждане, противоречащо на всички останали. Резултатът беше лабиринт. Вътрешните дворове се появяваха на най-неочаквани места, коридорите завиваха внезапно, за да заобиколят препятствия, които отдавна бяха премахнати. Идеален мизансцен да ти забият безшумно нож в гърба откъм сенките.