Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Сандр стоеше в края на мерата и се усмихваше, наобиколен от три девойки в простовати дрехи. Едната го докосваше по ръката, пръстите й пърхаха като пеперуда, която се колебае дали мястото е безопасно за кацане. Ситрин го гледаше как се усмихва на девойката, как свежда поглед към гърдите й.

— Просто казвам, че това няма нищо общо с теб — поясни Кари.

— Не ме интересува — каза Ситрин. — Не е като да съм имала чувства към него. Но не знаех, че… тоест, мислех, че…

— Това всички си го мислим първите няколко пъти — каза Кари. — Съжалявам, ако те е наранил, и обещавам да му сложа пясък в бирата от твое име.

Ситрин се засмя горчиво. Не беше разбрала кога възелът се е стегнал отново в стомаха й, но определено беше там.

— По моята сметка няма нищо — каза тя. — Всичко се трупа на неговата.

— Мъдри думи, сестро. Искаш ли да дойдеш с нас? По здрач ще имаме ново представление пред губернаторския дворец.

— Не — отвърна Ситрин малко рязко. Овладя се и пробва отново: — Не, тъкмо бях тръгнала към банята, после смятам да се прибера. Преди капитанът да се е изнервил.

— Желая ти късмет с последното. Този човек май е роден изнервен. Или вечно нащрек, най-малкото — каза Кари. — Радвам се, че се видяхме.

Ситрин се обърна и тръгна по широкото стълбище. От вратите на банята бълваше пара. Чуваха се гласове — някои спорещи, други извисени в песен. Ситрин свърна рязко, подминавайки всичко това. Челюстта я болеше и тя отпусна съзнателно лицевите си мускули. Част от нея копнееше да се обърне, да види с кого говори Сандр и дали поглежда към нея. Може би, ако…

Студеният вятър хвърли прах в очите й и тя ядно изтри избилите сълзи. По пътя към квартирата спря в една кръчма и изпи голяма чаша от същото силно вино, което Сандр беше донесъл онази вечер край воденичния вир.

Вкусът му не беше и наполовина толкова приятен.

— Всичко наред ли е? — сопна й се капитан Уестер, когато Ситрин влезе в стаята. — Много време те нямаше.

— Наред е — отвърна тя лаконично. — Всичко е наред.

Ако питаха Досън Калиам, Кавинпол беше грозен. Градът клечеше, обкрачил река Адер, къщите му измазани с грапава мазилка в червено и сиво. Местната кухня се състоеше основно от рибни ястия с много чесън, а рибата ловяха в същата вода, в която се оттичаше градската канализация. Честите колебания в температурата, която ту спадаше под точката на замръзване, ту разтапяше снеговете, бяха напукали уличната настилка, отваряйки локви от полузамръзнала кал, точно толкова дълбоки, колкото кон с лош късмет да си счупи крака. И в центъра на всичко това се намираха имението и ловните полета на лорд Терниган, прекрасен парк, отделен от града с високи стени.

Всяка друга година Досън би останал в своето имение с Клара и онези от синовете си, които решаха да зимуват там, вместо да последва Кралския лов тук, в Кавинпол.

Тази зима обаче ловът беше придобил различно значение. Питомният дивеч и грижливо отглежданите пъдпъдъци на Терниган не бяха плячката, която Досън преследваше. А частните аудиенции при краля се уреждаха много по-лесно, когато инициативата за тях е у самия крал.

— Проклятие, Калиам. Аз се опитвам да опазя мира, а ти убиваш хора по улиците?

Таванът в покоите на краля се издигаше толкова високо, че се губеше в опушен и осажден сумрак. Огромни прозорци — безвкусни фукни от стъкло и метал — разкриваха гледка към града. Несъразмерна и крещяща, архитектурата говореше за величие и власт и сякаш казваше: „Можеш да имаш или тях, или спокойствие, но не и двете едновременно.“

Досън гледаше приятеля си от детинство. Зимните месеци бяха вкопали бръчки в ъглите на устата му, по кралските слепоочия се беше появил скреж. Или пък признаците за старост и слабост са били там от години, но Досън е предпочитал да не ги вижда? Досега. Обсипаните със скъпоценни камъни дрехи на Симеон — и дори короната му — някак не бяха толкова убедителни като символи на властта, колкото само допреди няколко месеца. Сега приличаха повече на празна опаковка, на форма, изпразнена от съдържание, на гарафа, която чака някой да налее вино в нея. Досън добре знаеше какъв отговор очаква Симеон и какъв му дължи той според изискванията на дворцовия и политически етикет. „Простете ми, господарю.“

— В Камнипол дори кръвта на закланите прасета е по-благородна — отвърна вместо това Досън. — Онези мутри бяха пратени от Исандриан.

— Имаш ли доказателство за това?

— Нямам, естествено, но и двамата знаем, че се били негови хора. Негови или на Маас, без значение. А и ти нямаше да ми четеш конско, ако смяташе, че са обикновени улични побойници, които са си подбрали плячката погрешно.