Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Осъзна, че се е развикал. Страхът беше изчезнал, а с него и унижението. Не помнеше кога е станал, но беше прав и сочеше обвинително с пръст мъжете насреща си. А те го гледаха опулени, с вдигнати вежди. Имаше смущение в стойките им, неувереност, чудеха се къде да си дянат ръцете.

„Добре — помисли си той. — Нека се чудят кой и какво е Гедер Палиако.“

— Ако лорд Клин е оставил някакви спешни задачи, ще ги чуя сега. За останалото, искам до утре всеки от вас да ми представи доклад за общото състояние на града, за конкретните ви отговорности по ресори и как предлагате да се подобри управлението.

Мълчанието се проточи. Гедер използва времето да вкуси икономично от сладостта на победата.

— Лорд Палиако? — обади се мъж от дъното на залата. — Какво ще правим с данъка върху зърното?

— Какъв е проблемът?

— Лорд Клин обмисляше да го промени, сър. Но замина, преди да е стигнал до решение. Работата е там, че данъкът върху прясното зърно от провинциите се начислява върху цена от два сребърника на бушел, а складираното в града — върху два и половина. Местните търговци на зърно са подали официална жалба.

— Изравнете ставките върху цена от два и половина — каза Гедер.

— Да, лорд-протектор — каза мъжът.

— Друго?

Друго нямаше. Гедер излезе на бърз ход от залата, преди жегата на гнева му да е угаснала съвсем. Уви, краткият прилив на увереност, породен от гнева, се отля заедно с първопричината си. Когато се довлече до покоите си — своите покои, — Гедер вече се тресеше от главата до петите. Седна до прозореца, впери поглед в главния градски площад долу и се опита да реши дали е на ръба на истеричен смях, или е на ръба на сълзите. Вятърът гонеше сухи листа по площада. Каналът беше пресъхнал, роби от няколко раси изгребваха боклуци и растителност от дъното му. Първокръвни момиченца се гонеха с викове по площада. Сега всички те бяха негови. Робите, момичетата, листата. Всичко. Полазиха го тръпки на страх.

— Гедер Палиако, лорд-протектор на Ванаи — каза той на празния въздух, сякаш като изрече думите на глас, те ще станат по-достоверни. Не се получи. За пореден път се запита защо лорд Терниган е посочил него за поста. Нямаше разумно обяснение. Извади отново писмото, разгъна го, препрочете всяка дума и всяко изречение по няколко пъти, търсеше нещо, което да му вдъхне увереност. Напразно.

— Милорд протектор — каза старият тимзин. Този път Гедер не подскочи толкова високо. — Лорд Калиам е тук, както поискахте.

— Въведи го — каза Гедер. Старият слуга се поколеба, сякаш се изкушаваше да посочи някакво нарушение на етикета, но после се поклони мълчаливо и излезе. Дали пък частните покои на протектора не бяха предназначени само за срещи от по-специално естество, зачуди се Гедер. Добре щеше да е да намери някоя книга за местния дворцов етикет. Трябваше да не забрави да спомене за това при следващата си среща с учените, които беше наел.

Джори Калиам влезе. Облечен беше в най-хубавата си униформа и се поклони официално на Гедер. Или и той беше покосен от изтощение и подозрителност, или Гедер виждаше света като в огледало. Тимзинът прибута количка, отрупана със захаросани ядки и плодове в малки купи. После им наля вода в кристални чаши и се оттегли.

— Милорд протекторът е искал да ме види? — каза Джори.

Гедер пробва с една усмивка.

— Кой би повярвал, а? Аз лорд-протектор на Ванаи.

— Мисля, че всеки, заложил на вас, би се сдобил с огромна печалба върху залога си — отвърна Джори.

— Да. Да, и това е причината да те повикам — каза Гедер. — Баща ти е доста активен в двора, нали? А ти му пишеш редовно. Така си ми казвал.

— Да, милорд, пиша му редовно — отвърна Джори. Стоеше изправен, все едно е глътнал бастун, вперил поглед право напред.

— Това е добре. Чудех се дали… тоест, хм, знаеш ли защо?

— Защо какво, милорд?

— Защо мен? — каза Гедер. Смути се, чул пискливия обертон в гласа си. Като от цигулка в ръцете на неумел музикант.

Джори Калиам, син на Досън Калиам, отвори уста, затвори я, накрая се намръщи. Бръчките по челото и около устата изведнъж го състариха. Гедер взе шепа ядки от купичката с шамфъстък. Разпукваше тънката черупка и мяташе меката приятно солена ядка в устата си не толкова от глад, колкото за да прави нещо с ръцете си.

— Поставяте ме в трудно положение, милорд.

— Гедер. Моля те, викай ми Гедер. А аз ще ти викам Джори. Ако нямаш нищо против. Ти си ми най-близкото подобие на приятел в този град.

Джори си пое дълбоко дъх, после го издиша през зъби и очите му се смекчиха.