Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Но той не е дал заем на принца — Каза Гедер.

— И не от лоялност към нас — каза Клин. — Банкерите не се кланят на ничий трон. Но ако са потопили златото, някой им е помогнал да го закарат до канала. Ако са го заровили, някой е държал лопатата. Ако са го откарали извън града, някой го е уредил. И когато този човек види шефа на банката зад решетките, може да се паникьоса и да пропее срещу свободата си.

— А-а — проточи Гедер.

— Хората ще свързват ареста му с теб, затова искам през следващите няколко дни да си на разположение — каза Клин. — Да си лесно достъпен. И каквото чуеш, ще докладваш на мен.

— Разбира се, сър.

— Отлично — каза Клин.

Мълчанието се проточи и Гедер разбра, че разговорът е свършил.

Излезе на площада, хареса си една каменна скамейка под дърво с черна кора и почти напълно оголени клони и седна. Кракът го болеше, но не усещаше студената влага на прясно протекла кръв или гной. От другата страна на улицата група младежи — първокръвни и тимзини заедно, все едно между расите в града нямаше никакво напрежение — усърдно се правеха, че не го наблюдават. Ято врани се надвикваше в клоните на дърветата, после птиците се издигнаха като крилат дим в небето. Гедер запотропва с бастунчето си по паважа. Ритъмът го успокояваше.

През следващите няколко дни щеше да играе ролята на примамка. Това му беше ясно. Може би съучастниците на банкера щяха да налапат въдицата и да си купят доброто отношение на Антеа. Или щяха да си налягат парцалите. Или, доста вероятно, щяха да нагласят някоя злополука за човека, когото пряко асоциираха с възникналия проблем. Клин го беше поставил в опасност, без дори да го предупреди за риска, който поема.

От друга страна, щеше да разполага с няколко дни, през които да обикаля улиците и пазарищата с официалната благословия на лорд-протектора. Оръженосецът му беше споменал, че чул за някаква книжарничка в южния квартал. Току-виж най-сетне му останало време да иде дотам, пък макар и в компанията на въоръжен ескорт.

Два дни Гедер обикаля улиците, кафенетата и бирариите на Ванаи, но предпазливо. Дори в църквата, докато гласовете на хористите се диплеха в спирала под високия купол, пак внимаваше никой да не сяда твърде близо до него на пейката. На пазара разлистваше плесенясалите книги, натрупани в количката на един амбулант, но с войник зад гърба си. А после, на третия ден, един каруцар, Олфред, дойде в квартирата му да му каже за керван, организиран от близък сподвижник на Медеанската банка, някой си майстор Уил.

Тогава Гедер за пръв път чу името на Маркъс Уестер.

Разсеяна заради мъките на дегизировката си и от мисълта за богатството, скрито в каруцата, Ситрин беше допуснала грешка.

— Къде ти е бил акълът, момче? — развика се водачът на кервана. Ситрин сведе поглед към краката си. Страните й горяха, гърлото й се беше затъкнало от срам. Червеникавата прах на кервансарайския двор беше полепнала по ботушите й, обточени със скреж опадали листа шареха земята.

— Съжалявам — каза тя и студът обагри думите й в бяло.

— Това са мулета — каза водачът на кервана. — Трябва да се грижиш за тях. От колко време продължава това?

— От няколко дни — измънка Ситрин.

— Говори по-високо, момче? От колко време?

— От няколко дни.

Пауза.

— Добре. Готварският фургон ще мине и с три животни във впряга. Ти вържи болното за някое дърво ей там, а аз ще ти доведа друго да заеме мястото му.

— Но ако го оставим, ще умре — каза Ситрин.

— Да, ще умре.

— Но то не е виновно. Не можете да го зарежете тук да умре самичко.

— Добре. Ще ти донеса нож да го заколиш.

Яростното мълчание на Ситрин беше красноречиво само по себе си. Прозрачните вътрешни клепачи на тимзина се затвориха и отвориха, примигнаха, без мъжът да сваля очи от нея.

— Ако предпочиташ да напуснеш кервана и да продължиш сам, твоя воля — каза той. — И без това се движим със закъснение. Нямам намерение да бавя целия керван само защото ти не можеш да се грижиш както трябва за впряга си. Като решиш какво ще правиш, уведоми ме.

— Няма да го оставя тук само — заяви Ситрин, изненадана от думите си. И ужасена, когато осъзна, че говори сериозно. Щеше да е безумие да пътува сама, без защитата на кервана.

— Ама то е муле бе!

— Няма да го оставя. — Този път от думите й стана по-добре.

— Значи си идиот.

Водачът на кервана се обърна, изплю се на земята и тръгна към каменната стена и тръстиковия покрив на навеса. Когато стана ясно, че керванджията няма да погледне повече назад, Ситрин се върна в обора. По-голямото й муле стоеше в преградата си с увесена глава. Дишаше тежко и неравномерно. Ситрин застана до него и почна да го гали по гъстата жилава козина. Мулето вдигна глава, помръдна ухо, после отново утихна.