Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Ситрин си представи как връзва животното за някое дърво и го оставя на болестта и снега. После си представи как прерязва топлото му гърло. Опита се да си го представи. Сега как щеше да закара парите до Карс?

— Съжалявам — каза тя. — Аз всъщност не съм никакъв каруцар. Не знаех.

Беше си мислила, че тя е виновна за бавното темпо на впряга си, че разстоянието, което се отваряше следобед между нейната каруца и предната, означава, че не е достатъчно настоятелна с юздите или че й убягва някакво по-тънко каруцарско умение. Чак когато по-голямото муле взе да кашля — кашлица влажна, хриплива, — си даде сметка, че е болно. В дома на магистър Иманиел религията беше на почит и Ситрин започна да се моли животното да се оправи само.

Това не стана.

Кервансараят — съборетини, за които явно никой не се грижеше, дори онези, които го използваха за спирка по маршрута си — се намираше в подножието на широко полегато възвишение, първия подстъп към високата, увенчана със снежни върхове планинска верига, която бележеше края на Свободните градове и началото на Биранкор. Синеещите се от разстоянието върхове се виждаха и оттук. Проходът между тях беше най-краткият път от Ванаи до Карс.

Карс. Името бе придобило почти религиозно значение за Ситрин. Карс, великият град на Северобреж, град с прекрасна гледка към спокойно море. Дом на бели кули над тебеширени скали, на Съвета на Равнолив, на Гроба на драконите. Седалището на Медеанската банка и краят на нейната кариера като контрабандист и беглец. Никога не беше ходила там, но копнееше за Карс, както се копнее за дома.

Можеше да стигне сама. Щеше да й се наложи. Само че не знаеше пътя. Не знаеше и как да излекува болно муле. Не знаеше и какво ще прави, ако друга разбойническа банда изскочи от гората. Мулето си пое хрипливо дъх, после се закашля отново — дълбока, влажна, надрана кашлица. Ситрин почеса широките му меки уши.

— Все ще намерим начин — каза тя, колкото на животното, толкова и на себе си. — Всичко ще е наред.

— Може — каза мъжки глас.

Хитрецът, майстор Кит, стоеше на вратата на обора. Жената Опал стоеше до него. Ситрин направи още половин крачка към мулето и преметна ръка през увисналия му врат, сякаш да го защити. Или да потърси защита. Тревога учести дишането й.

— Значи това е болникът? — каза Опал и мина покрай хитреца. — Изглежда уморено милото, нали?

Ситрин кимна, свела поглед, за да не срещне нейния. Опал влезе в отделението, обиколи болното муле, после спря и притисна ухо към гърдите му. Сетне подхвана тиха песен на език, който Ситрин не знаеше, хвана главата на животното и отвори нежно устата му.

— Опал се грижи за нашия впряг, когато имаме впряг — каза майстор Кит. — От опит знам, че може да й се има доверие, опре ли до неща с копита.

Ситрин кимна, разкъсвана между горещ прилив на благодарност и тревога, задето е толкова близо до войниците от охраната. Опал стана и подуши съсредоточено ушите на мулето.

— Таг, нали така ти беше името? — попита тя и Ситрин кимна. — Е, Таг, забелязал ли си горкичкото да залита все на една страна? Налагаше ли се да дърпаш юздата, за да го връщаш в правилния път?

Ситрин се замисли, после поклати отрицателно глава.

— Е, и това е нещо — каза Опал, после каза през рамо на майстор Кит. — Едва ли е в ушите му, и толкова по-добре. Хрипти, но няма вода в дробовете. Ако го държим на топло два дни, ще се оправи. Но ще му трябват повечко одеяла.

— Два дни — каза майстор Кит. — На капитан Уестер това няма да му хареса.

Тежкото дишане на мулето и шепотът на утринния вятър в клоните разваляха тишината. Ситрин усети как възелът в стомаха й се затяга. Догади й се.

— Охраната ще мине и с един човек по-малко — заяви Опал. — Аз ще остана с Таг, а когато мулето се оправи, ще ви настигнем. Няма да отнеме повече от ден-два, а сама каруца с добър впряг се движи по-бързо от керван.

Хитрецът скръсти ръце и се замисли. Ситрин се изпълни с надежда.

— Съгласен ли си? — попита я майстор Кит. Очите му бяха нежни, гласът му — топъл като стара фланела.

— Да, сър — каза Ситрин с нисък, момчешки глас.

— Е, няма лошо да го предложа — каза той. — Но май ще е по-добре аз да говоря с тях вместо теб, Таг. Нали?

Тя кимна, а старецът се усмихна. Обърна се и излезе, като остави Ситрин с Опал и животните.

Облекчението понамали страха й. А и посвоему забавянето имаше своите добри страни. Двете — Опал с кожените си доспехи и Ситрин, преоблечена като момче — едва ли щяха да изглеждат подозрително. А и докато са далеч от кервана, трябваше да се крие само от Опал, което едва ли щеше да е трудно, защото предполагаемо различният им пол беше чудесен претекст за известно уединение.