Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Искаше й се да благодари на Опал за помощта, но се боеше, че започне ли, няма да може да спре. Благодарността щеше да прерасне в приятелство, приятелството водеше до споделяне — и скоро току-виж издала всичките си тайни. Затова, вместо да се разприказва, тя просто даде на Опал най-хубавата храна и й отстъпи по-мекото местенце за спане.

Лежаха на меката вълна в мрака. Луната и звездите се криеха зад юрган от облаци, тъмнината беше непрогледна. Мислите на Ситрин се лутаха неспокойно, отслабнали от изтощение. Въпреки това сънят не идваше. Посред нощ усети как Опал се притиска към нея. Отърси се от унеса си, паникьосана, че жената я напада, или се опитва да я прелъсти, или и двете, но бързо осъзна, че самата тя се е търкулнала към нея, привлечена от топлината й. Часовете до сутринта прекара в терзания — копнееше да се сгуши до топлото тяло в съседство и едновременно с това се страхуваше, че заспи ли, ще направи именно това и така ще съсипе дегизировката си.

Лежеше в мрака, а седмиците, които я деляха от Карс, изглеждаха безкрайни. Представяше си, че чувства острите ръбове на сандъчетата и кутиите, скрити под топовете вълна. Книгите и счетоводните тефтери, сандъците с коприна, тютюневи листа и подправки. Скъпоценни камъни и бижута. Отговорността и страхът я смазваха под тежестта си. Когато призори най-после заспа дълбоко и засънува, сънят я отведе на ръба на пропаст в компанията на стотина прохождащи бебета, които трябваше да уварди, преди да са паднали в бездната.

Събуди се с вик и видя, че вали сняг.

Големи снежинки се сипеха сивкави на фона на белите облаци. Дърветата ги улавяха и кората им изглеждаше черна в сравнение с тях. Драконовият нефрит беше изчезнал под снежната покривка, единствено просеката между дърветата бележеше местоположението на пътя. Хоризонтът буквално се беше стопил. Опал вече слагаше оглавниците на мулетата.

— Ще можем ли да пътуваме в този сняг? — попита Ситрин, съвсем забравила, че трябва да преправя гласа си.

— Добре ще е да опитаме. Освен ако не предпочиташ да се заселим тук.

— Но е безопасно, нали?

— По-безопасно е в сравнение с другите възможности — отвърна Опал. — Ела ми помогни с тези каишки. Ръцете ми са премръзнали.

Ситрин се смъкна от каруцата, помогна на Опал и скоро потеглиха. Широките обковани с желязо колелета на каруцата бързо се покриха с дебели снежни налепи, а от телата на мулетата започна да се вдига пара. Без да срещне отпор, Опал бе взела юздите и камшика в свои ръце. Ситрин се гушеше унило до нея. Опал примижа срещу снега и поклати глава.

— Добрата новина е, че в това време няма да срещнем бандити.

— Сериозно? А лошата каква е? — попита горчиво Ситрин.

Опал се обърна да я погледне, очите й бяха разширени от изненада и смях. Ситрин си даде сметка, че откакто керванът бе напуснал Ванаи, това е първият й опит да се пошегува. Изчерви се, а жената до нея се разсмя.

В Белин имаше само пет-шест сгради. Останалата част от градчето се беше окопала в скалната стена, прозорците и вратите бяха издълбани в сивия камък преди хиляди години от нечовешки ръце. Сажди петносваха скалите там, където вътрешни комини извеждаха дима от огнищата. Снегът беше полепнал по гигантски руни, врязани в планинския склон, символи, каквито Ситрин не беше виждала никога. Самите върхове не се виждаха, но се усещаха като надвиснал мрак в хаоса на бурята. Познатите каруци и фургони на кервана бяха като черни точки на белия фон, животните и коларите се бяха прибрали на сухо в скалните убежища. Ситрин помогна на Опал да разпрегне каруцата и да отведе мулетата при другите добичета.

Другите охранители също бяха там, насядали около ковашка пещ — Микел и Хорнет, майстор Кит и Смит. Сандр ги посрещна с широка усмивка, а тралгунът — заместникът на капитана — вдигна широката си длан за поздрав, без да прекъсва разговора си с дългокосата Кари. Радостта на Опал да ги види отново беше толкова заразителна, че Ситрин се почувства почти щастлива.

— Все трябва да има нещо — каза Кари и от тона й Ситрин се досети, че не го казва за пръв път.

— Няма — избумтя Ярдем. — Жените са по-дребни и по-слаби. Няма оръжие, което да превърне този недостатък в преимущество.

— За какво говорите? — попита Опал и се настани край напалената пещ. Ситрин седна на пейката до нея и чак след това осъзна, че неволно е повторила подредбата им от капрата на каруцата. Майстор Кит се засмя, поклати глава и каза:

— Мисля, че Кари би предпочела да тренира с оръжия, които биха били в по-голяма хармония с естествените й заложби.