Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Смит, актьорът с епизодичните роли, направи физиономия и попита:

— И сега на какви ще се правим — на охрана или на бавачки?

— Ще правим онова, което е необходимо, та каруците да стигнат в Карс цели-целенички — отвърна Маркъс. — Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.

— Хм. Добра реплика — каза Кари. — „Ако трябва, ще ги вардим и от самите себе си.“

Маркъс присви очи и се намръщи.

— Пишат нова пиеса — обясни майстор Кит. — Комедия, в която се разказва как театрална трупа е наета да се прави на керванджийска охрана.

Ярдем изсумтя и помръдна ухо. Може да беше от раздразнение, може да беше и от напушил го смях. Или и двете едновременно. Маркъс реши да не гадае.

— Имаме двайсетина колари — каза той. — Включително водачът на кервана и жена му. Вече седмици пътувате с тези хора. Наблюдавали сте ги. Познавате ги. Какви проблеми може да възникнат?

— Оня тип, дето кара фургона с желязната руда — каза Смит. — От случката с бандитите непрекъснато налита на бой. Няма да издържи цяла зима, без да се сбие, освен ако някоя от жените не го прикотка в леглото си, та да се успокои.

— И аз си мислех същото — каза Маркъс. Актьорите бяха много по-проницателни от мъжете, с които беше работил досега. Предвид обстоятелствата това можеше да е от полза. — Друго?

— Четвъртдартинът — каза Опал, по-възрастната актриса, която играеше главните роли. — Отбягва проповедите на водача почти толкова, колкото ги отбягваш и ти, капитане. Сега ще му е по-трудно да го прави и това може да създаде проблем.

— Момичето с фалшивите мустаци — каза Микел, гърчавият юноша. — Изглежда ми страшно изнервена.

— А, да. Тя — каза Кари.

— И само бог знае какво всъщност има в каруцата й — добави Опал и кимна. — Настръхва като котка всеки път, когато някой доближи товара. И все мълчи.

Маркъс вдигна ръка да ги призове към мълчание.

— Коя тя?

— Момичето с фалшивите мустаци — каза майстор Кит. — Дето уж се казва Таг.

Маркъс погледна Ярдем. Лицето на тралгуна беше образ и подобие на собственото му недоумение. Маркъс вдигна вежда. „Ти знаеше ли?“ Ярдем поклати глава и обиците му звъннаха. „Не.“

„И само бог знае какво всъщност има в каруцата й.“

— Тръгвай с мен, Ярдем — каза Маркъс и си обу ботушите.

— Да, сър — изръмжа тралгунът.

Коларите и водачът на кервана бяха настанени в отделен лабиринт от стаи. Маркъс тръгна през задимените коридори и общи помещения. Ярдем крачеше до него, привел исполинската си снага. Другите охранители, актьори, или каквито там се явяваха, вървяха след тях като пиленца след квачка. С всяка следваща стая, където не откриваха Таг, Маркъс настръхваше все по-осезаемо. Връщаше се мислено назад по пътя, припомняше си всеки свой разговор с момчето, колкото и кратки да бяха въпросните разговори, припомняше си всичко, което водачът на кервана беше казвал за него. А то не беше много. Беше много малко. Почти нищо. От самото начало момчето беше страняло от всички — освен от каруцата си.

Последната от наетите стаи имаше прозорче с изглед към тъмните покрити със сняг възвишения. Зад себе си Маркъс чуваше развълнуваните гласове на каруцарите, които питаха какво става. Студеният влажен въздух миришеше колкото на сняг, толкова и на дъжд. Светкавици браздяха хоризонта.

— И тук го няма, сър.

— Виждам.

— Не може да е отишла далеч — обади се Опал зад тях. — Бедничката не знае как да кара каруцата, ако отпред няма друга, която мулетата да следват.

— Каруцата — каза Маркъс и тръгна назад.

Неразтоварените каруци и фургони бяха оставени близо до ниските каменни складове. Половин стъпка сняг се беше натрупал върху платнищата им. Маркъс тръгна между тях. Някой зад него запали факли и пламъците засъскаха под сипещия се сняг. Сянката на Маркъс затанцува по каруцата с вълнените платове. Снегът, натрупал се по капрата й, беше не повече от два пръста. Маркъс пъхна крак в желязната скоба до колелото, изтласка се нагоре и дръпна платнището. Таг се беше свил на топка отдолу. Сега, след като го бяха предупредили, Маркъс със закъснение забеляза, че мустаците са залепени накриво, а боята по косата на момчето се е отмила на петна. Недохраненото малоумно първокръвно момче всъщност беше момиче със синайска кръв.

— Ка-какво… — започна девойката. Маркъс я сграбчи за рамото и я дръпна да стане. Устните й бяха посинели от студ.

— Ярдем?

— Тук съм, сър — каза тралгунът.

— Дръж — каза Маркъс и бутна момичето към него. То залитна с писък, а след миг Ярдем вече го държеше, обездвижил в хватка главата му. Момичето пищеше като обезумяло, мяташе се и сипеше слепешката удари по Ярдем. Тралгунът изпъшка, когато един от ударите попадна в целта. Маркъс не губи време да се занимава с боричкането им. Топовете вълнен плат бяха влажни и миришеха на плесен. Той ги вдигаше един по един и ги хвърляше на земята. Писъците на момичето станаха пронизителни, после замлъкнаха. Ръката на Маркъс попадна върху нещо твърдо.