Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Издържал ги беше преди. Щеше да ги издържи и сега.

Водачът на кервана седеше до него на капрата, парата на дъха им ту влизаше в ритъм, ту излизаше от него. Гарвани ги следяха с поглед от снежните клони и пристъпяха тромаво от крак на крак като старци. Снегът беше мокър, но на пътя беше натрупало не повече от една стъпка. Напуснеха ли драконовите пътища, щеше да стане много по-трудно.

— Не мога да повярвам, че правим това — за стотен път каза водачът на кервана. — Как са могли да не ми кажат .

— Явно не са те сметнали за контрабандист по природа — отвърна Маркъс.

— Сметнали са ме за глупак.

— Същото важи и за мен — каза Маркъс, а после побърза да обясни, понеже тимзинът го стрелна с ядосан поглед: — Не, имам предвид, че и мен са взели за глупак. А не че и аз като тях те мисля за глупак.

Водачът на кервана потъна в сърдито мълчание. Канарите на Белин се стопиха зад тях. Зимата щеше да е тежка. Когато спряха за нощувка и разпънаха палатки в сбиращия се сумрак, Маркъс тръгна през лагера заедно с Ярдем. Видеха ли ги да наближават, хората млъкваха. Усмивките им ставаха фалшиви и неубедителни. Негодуванието пропиваше кервана както масло попива във фитил. Маркъс трябваше да внимава за искри, които могат да го подпалят. Но всичко това можеше да се очаква. Когато стигна до палатката си, тя го чакаше отпред.

Каруцарчето Таг беше изчезнало без следа. Актьорите й бяха помогнали да измие що-годе боята от косата си, а без лишеите на фалшивите мустаци лицето й изглеждаше неестествено чисто. Младостта и синайската кръв й придаваха детински вид, но само след няколко години това щеше да се промени.

— Капитан Уестер — каза тя и преглътна с усилие. — Нямах възможност да ви кажа колко високо ценя стореното от вас.

— Това ми е работата — отвърна той.

— Все пак направихте много повече от онова, на което можех да се надявам и… Благодаря ви.

— Все още те грози опасност — каза й той, по-остро от предвиденото. — Запази си благодарностите за по-нататък.

Девойката се изчерви, страните й грейнаха като розови листенца върху сняг. Поклони се несръчно, обърна се и си тръгна, стъпките й скърцаха в снега. Маркъс се загледа след нея, поклати глава и се изплю. Ярдем се изкашля многозначително до него.

— Това момиче не ми е дъщеря — каза Маркъс.

— Да, сър. Не е.

— Не заслужава защитата ми повече от всеки друг мъж или жена в кервана.

— Да, сър. Не я заслужава.

Маркъс вдигна глава, примижа срещу облаците и каза:

— Имам проблем.

— Така е, сър — отвърна Ярдем. — Имате.

Кралската ловна дружинка напредваше бавно през силния снеговалеж, лаят на кучетата звучеше приглушено и зловещо в сивотата. Досън Калиам се приведе към горещия врат на коня си и усети как едрото животно се изстрелва във въздуха. Зърна заледения ров под себе си, после конят се приземи тежко от другата му страна и поднови стремителната гонитба. Няколко гласа се надигнаха зад него, но гласът на краля не беше сред тях. Досън не им обърна внимание. От снега вляво се появи сив кон с червена ловна сбруя. Фелдин Маас. Други препускаха на крачка зад него, смътно очертани сенки, удавени в сипещия се на парцали сняг. Досън се приведе още по-близо до коня си, заби пети в хълбоците му и го пришпори безмилостно.

Еленът беше бягал дълго и усилно и на два пъти почти се беше измъкнал от ловците и кучетата. Ала Досън от дете препускаше из хълмовете на Остерлингов хребет и ги познаваше като петте си пръста, и лете, и зиме. Еленът беше свърнал в едно ждрело без изход и нямаше да излезе оттам жив. Плячката, естествено, щеше да е за крал Симеон. Целта на настоящото надбягване беше кой пръв ще стигне до приклещеното животно.

Ниските клони на боровете тъмнееха неочаквано зелени на белия фон там, където препускащият елен беше съборил снега. Досън погледна през рамо. Усещаше, че Маас и другите скъсяват преднината му. Някой викаше. Лаят на хрътките ставаше по-силен. Той стисна зъби и пришпори отново коня.

Нещо го настигаше отляво. Не беше сивушкото на Маас. Нечий бял кон без ловна сбруя. Ездачът не носеше шлем, нито шапка дори, а дългата му червено-златиста коса се вееше като знаме. Къртин Исандриан, само той имаше такава грива. Досън отново заби пети в корема на коня и животното се хвърли стремително напред. Твърде бързо. Досън усети как ритмичният галоп на коня се накъсва и той с мъка запазва равновесие. Белият кон го подмина като стрела, а миг по-късно сивият на Фелдин Маас цъфна до рамото му.