Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Дайте ми факла — каза той.

Заедно с факлата се появи и майстор Кит. Покатери се при него с непроницаемо изражение. Под светлика на факлата Маркъс издърпа кутията нагоре. Кутия от черно дърво с желязна ключалка и здрави кожени панти. Маркъс извади ножа си и започна да реже пантите. Скоро успя да пъхне острието между кутията и капака.

— Внимавай — каза майстор Кит, когато Маркъс натисна.

— Късно е да внимаваме — отвърна Маркъс. Ключалката поддаде със силно изщракване. Капакът се отвори. Хиляди парченца обработено стъкло лъщяха в кутията. Не. Не беше стъкло. Скъпоценни камъни. Гранати и рубини, изумруди, диаманти и перли. Кутията беше пълна догоре със скъпоценни камъни. Маркъс проточи врат да погледне в пролуката между топовете плат. Там имаше още кутии. Десетки.

Погледна майстор Кит. Очите на стареца се бяха разширили невярващо.

— Така — каза кратко Маркъс и затвори кутията. — Хайде.

Другите охранители се бяха скупчили около Ярдем и девойката. Тралгунът все така я стискаше в мечешката си прегръдка, готов да й запуши отново устата. По бузите й се стичаха сълзи. Челюстта й беше стисната хем предизвикателно, хем скръбно. Маркъс отлепи кичурче косми от фалшивия й мустак, потри го между пръстите си и го пусна на земята. В сравнение с исполинската снага на тралгуна момичето изглеждаше крехко като дете. Погледите им се срещнаха и Маркъс видя молбата в очите й. Нещо опасно се размърда в гърдите му. Не гняв, нито възмущение. Нито дори тъга. А спомен толкова жив и ярък, че му причини болка. Той извърна поглед.

— Моля ви — проплака момичето.

— Кит — каза той. — Вкарайте я вътре. В нашата квартира. Да не говори с никого, дори с водача на кервана.

— Както кажеш, капитане — рече майстор Кит. Ярдем отпусна хватката си и отстъпи крачка назад. Не сваляше очи от девойката, готов да я сграбчи отново при нужда. Майстор Кит й подаде ръка.

— Хайде, миличка. Нищо лошо няма да ти направим, не се бой.

Момичето се колебаеше, местеше поглед между Маркъс, Ярдем и майстор Кит. Очите й бяха пълни със сълзи, но от гърлото й не излизаше никакъв звук. Маркъс беше познавал друго едно момиче, което плачеше по същия начин. Побърза да прогони спомена. Майстор Кит я отведе. Останалите, сякаш по навик, тръгнаха след ръководителя на театралната трупа и войниците останаха сами.

— Каруцата — каза Маркъс.

— Никой да не я доближава, сър. Ще имам грижата — каза Ярдем.

Маркъс примижа, вдигнал поглед към сипещия се от небето сняг.

— На колко години е според теб?

— Има синайска кръв. Трудно е да се каже — изсумтя Ярдем. — На шестнайсет. Седемнайсет.

— И аз си мислех същото.

— На толкова щеше да е и Мериам сега.

— Долу-горе.

Маркъс се обърна към скалната стена. В каменните прозорци трептяха светлинки. Древният надпис, вдълбан в скалата отгоре, грееше тъмносив на черния фон.

— Сър?

Маркъс погледна назад. Тралгунът вече се бе настанил на капрата и се увиваше с парче вълнен плат, както го правеха номадите от Пют — хем да му държи топло, хем дясната му ръка да е свободна, ако се наложи да посегне към меча си.

— Не позволявай случилото се в Елис да повлияе на преценката ти. Тя не ти е дъщеря.

Чувствата в гърдите на Маркъс се размърдаха неспокойно като пеленаче, което проплаква в съня си.

— Никой не е — каза той и се отдалечи в мрака.

Чаша топъл сайдер и съчувственото внимание на майстор Кит се оказаха достатъчни и след половин час цялата история излезе наяве. Медеанската банка, смъртта на младежа, който по план трябвало да кара каруцата, отчаяният контрабандистки преход до Карс. Момичето плака почти през цялото време. Напуснало бе единствения си дом и най-близките си хора. Маркъс изслуша разказа със скръстени ръце и навъсена физиономия. Най-дълбоко го трогнаха дребните нещица — как гласът на девойката укрепваше, когато станеше дума за менителници и пренос на капитали, навикът й да отмята косата от очите си дори когато тя не беше там, сгърбените й рамене, страхливият ъгъл, под който свеждаше глава. Каруцарчето Таг беше останало встрани от вниманието му. Ситрин бел Саркор, любителката контрабандистка, беше нещо друго.

Когато разказът свърши, Маркъс остави Ситрин при актьорите, хвана Майстор Кит за лакътя и го поведе по тесните каменни коридори, които прорязваха скалата на Белин. Мракът се разчупваше от свещи на всеки завой — беше достатъчно светло да се ориентираш за посоката, но не толкова, че да виждаш къде стъпваш. Ала бавната крачка му беше добре дошла за момента.