Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Ако еленът беше пробягал още хиляда метра, Досън сигурно щеше да си възвърне първото място, но обреченото животно бе спряло на малка полянка недалеч от тях. Две кучета лежаха мъртви в краката му. Ловджиите се развикаха на другите хрътки, крещяха им да се връщат и плющяха във въздуха с късите си камшици. Едно връхче се беше отчупило от гигантските рога на елена, по хълбока му се стичаше кръв — някоя обезумяла от превъзбуда хрътка го беше захапала дълбоко от лявата страна. Петнистата зимна козина на елена беше като мърлявия кожух на пътник, който се прибира у дома след дълго пътуване. Животното се обърна към тях, дишаше тежко, дъхът му се кълбеше бял във въздуха. Къртин Исандриан спря коня си на метри от него, Досън и Фелдин Маас го последваха след броени секунди.

— Добре го изигра, Исандриан — каза горчиво Досън.

— Прекрасно животно, нали? — каза победителят, без да обръща внимание на думите му. Досън трябваше да признае, че от елена се излъчва истинско благородство. Изтощен, победен, обречен, но и горд, без сянка на страх в очите. Е, може би имаше известно примирение в погледа му. И омраза, със сигурност. Исандриан изтегли меча си и го вдигна за поздрав към животното, а то сведе глава, сякаш да приеме този знак на уважение. Втората група ездачи се появи в галоп на полянката — шестима, всеки с герба на своя дом. Хрътките скачаха и лаеха, ловджиите крещяха и псуваха.

А после се появи кралят. Крал Симеон се появи на полянката, яхнал гигантски черен кон, с алено и златно, вплетено в черните кожени юзди. Принц Астер яздеше пони до баща си, изправил гордо детското си гръбче в черупката на броня, която все още бе възголяма за крехката му снага. Личният главен ловджия на краля яздеше зад тях, следван на свой ред от ясуру с исполински ръст и зелено-златна броня в цвета на люспите му. Колкото до крал Симеон, той беше с кожени доспехи със сребърни капси и с черен шлем, който скриваше кривия му нос и наченките на двойна брадичка.

Досън ходеше на лов със Симеон, откакто и двамата бяха много по-млади от Маас и Исандриан, още момчета, и навярно единствен той сред присъстващите долавяше умората в стойката на краля. Останалата част на ловната дружинка яздеше след него и очевидно членовете й се интересуваха повече от клюките и освежаващата езда, отколкото от самия лов. Налице бяха знамената на всички големи домове, целият кралски двор на Камнипол се беше събрал на малката полянка в землището на Остерлингов хребет.

Професионалният ловджия ясуру измъкна едно копие от колчана на гърба си и го подаде на крал Симеон. В ръцете на краля копието изглеждаше по-дълго. Ясуруто извика, кучетата хукнаха напред и нападнаха вкупом елена, за да отвлекат вниманието му. Крал Симеон хвана удобно копието, пришпори коня си и нападна на свой ред. Еленът залитна под натиска на копието, забило се дълбоко в светлата му шия. Животното се строполи, а Досън незнайно защо си помисли, че изненадата трябва да е била по-силна от болката. Смъртта, дори когато е предизвестена, винаги връхлита изненадващо. Ръката на крал Симеон беше непогрешима както винаги, очите му — остри. Еленът умря бързо, не се наложи да съкращават мъките му със стрела в сърцето. Когато ловджиите повикаха кучетата и потвърдиха с вдигнат юмрук, че еленът е мъртъв, откъм благородниците се надигнаха ликуващи викове, сред тях и гласът на Досън.

— Е, кой спечели надпреварата? — попита крал Симеон, когато ловджиите почнаха да дерат плячката. — Исандриан? Или беше ти, Калиам?

— И аз не разбрах — каза Исандриан. — Сякаш с барона пристигнахме едновременно.

Фелдин Маас се смъкна от коня си със самодоволна усмивка и отиде да огледа убитите кучета.

— Не е вярно — възрази Досън. — Исандриан пристигна с цяла конска дължина преди мен. Победата е негова.

„Не желая да ти бъда задължен дори с нещо толкова дребно.“ — помисли си, без да го изрича на глас.

— В такъв случай победата е за Исандриан — каза крал Симеон, после извиси глас във вик: — Исандриан!

Другите вдигнаха юмруци и мечове, ухилиха се под падащия сняг и изреваха името на победителя. Банкетът щеше да се проведе на следващия ден, дивеча щяха да приготвят в огнището на Досън, а Исандриан щеше да седне на почетното място. Мисълта заседна като кост в гърлото му.

— Добре ли си? — каза кралят, достатъчно тихо, за да не го чуят другите.

— Добре съм, ваше величество — каза Досън. — Съвсем добре.

Час по-късно, по обратния път към къщата, Фелдин Маас изравни коня си с неговия. След падането на Ванаи и поражението на макианските подкрепления Досън се преструваше, че новините от Свободните градове не представляват интерес за него, но вътрешно не можеше да си намери място от яд.