Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Сякаш в отговор гълъбите излетяха като един. Крилете им раздвижиха въздуха, лъхна на птичи изпражнения. Маркъс отпи от сайдера, за да спечели малко време.

— Според мен ти толкова отдавна играеш във всякакви откачени пиеси, че сам си откачил на тема добро и зло — каза накрая.

— Де да беше така — въздъхна Кит. — Ако аз бях лудият, нямаше да е голяма загуба. Един изгубен човек в морето от хора. Уви, боя се, че разумът ми си е на място.

— Лудите често си мислят така. И какво е онова зло нещо, което трябва да надвиеш?

— Ако ти разкажа подробностите, със сигурност ще ме сметнеш за луд — каза майстор Кит. — А и според мен не е безопасно да ги разкривам. Не още и не тук. Но ако решиш да дойдеш с мен, обещавам да ти дам доказателство, че поне част от твърденията ми отговарят на истината. Ще тръгна на юг, после на изток. Далече на изток. Мисля, че опасности ще има, но ако ти си с мен, ще са по-малко.

— Мога да ти препоръчам телохранители — каза Маркъс. — Наскоро освободих неколцина, които бих задържал, ако зависеше от мен, така че знам къде да намеря добри професионалисти, които си търсят работа. Самият аз обаче не мога да ходя никъде. Имам задължения тук.

— Значи още си щастлив, че работиш за Ситрин и банката, така ли?

— Щастието няма нищо общо — каза Маркъс. — Такава ми е работата.

— Кога ти изтича договорът?

— Аз работя за Ситрин.

Веждите на Кит се събраха и се извиха нагоре като гъсеници.

— Разбирам.

— Мога да ти намеря добри хора — повтори Маркъс.

— Не искам добри хора. Искам теб — каза Кит, после се засмя. Въпреки очевидната му тревога в смеха му имаше топлина. — О, това май не прозвуча много добре. Ще ми се да приемеш по собствена воля, Маркъс. Не искам да прибягвам до сила.

— Не би могъл.

— Напротив — каза Кит. — И се изкушавам да го направя. Но те смятам за свой приятел, затова ще се въздържа. Дано оцениш какво значи това. Още не съм се подготвил за пътя. Ще остана тук възможно най-дълго, в случай че промениш решението си. Бих те помолил обаче да не разгласяваш за присъствието ми в града.

— Някой търси ли те?

— Да — каза Кит и отпи дълга глътка сайдер.

Жената с родилното петно се приближи и посочи чашите им. Маркъс поклати глава. Не искаше да вкарва още алкохол в кръвта си.

— Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога в извънработно време, когато банката няма нужда от мен — каза Маркъс. — Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

— Благодаря ти.

Маркъс помълча още миг, чудеше се какво друго да каже. Вместо това плесна актьора по рамото и си тръгна, като заряза чашата си наполовина пълна. До банката не беше далеч, затова вървеше бавно. За пръв път, откакто се беше хванал със Ситрин бел Саркор и нейната банка, отказваше предложение за работа. Тъкмо заобикаляше някакви конски фъшкии насред улицата и се разминаваше с група стражи от краличината гвардия с униформи в зелено и златно, когато изведнъж му хрумна, че може би това ще е последният договор в живота му.

Работата му за банката беше безсрочна, не беше крепост, която да варди през лятото или да превземе наесен. Хората му не бяха войници, а стражи. Дори и стражи не бяха, а по-скоро частен охранителен отряд. И наказателен също. Притискаха разни хора по поръчка на лихвар. А тази работа край нямаше.

И след двайсет години ли щеше да ходи по същите улици? Щеше да побелее с времето, или да оплешивее. Ставите му щяха да се подуят болезнено. Може би щеше да намери жена, която да търпи настроенията и спомените му. Можеше да ръководи отряда си, докато стане толкова стар и самодоволен, че се превърне в обикновен талисман. Човекът, който някога е движел света, нищо че сега не му личи. Бъдещето се разгъна пред него толкова ясно, сякаш можеше да протегне ръка и да докосне стареца по рамото.

Спря за миг и погледна нагоре, към небето. Сигурно така се чувстваше Канин Майс, заключен в длъжнишката кутия и заровен до шия в земята. Сигурно такава беше смъртта. Едва не направи кръгом, едва не тръгна обратно към майстор Кит, сайдера и каквато там лудост беше влязла в главата на стареца дори само защото историята щеше да е различна от онази, която току-що беше видял в собственото си бъдеще.

Но това би означавало да напусне Ситрин. До банката оставаха само две пресечки и Маркъс впрегна докрай волята си, за да измине това разстояние.

Ярдем го чакаше отвън, крачеше тревожно напред-назад.

— Сър?

— Добре съм.

— Има ли нещо?…

— Не, Ярдем, няма нищо . Нищо изобщо, никога, никъде.