Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Беше толкова блед, че приличаше на призрак. Екзекуцията на неговия приятел и съконспиратор по обвинение в убийство и държавна измяна го беше съсипала физически, като болест, от която не личеше да се възстановява. Гедер беше служил под командването на Клин и Клара знаеше, че помежду им съществува вражда. Изведнъж си спомни, ясно и ярко, как беше хванала най-големия си син, Бариат, да пуска молци в огъня малко преди да стане на седем. Невинността и жестокостта бяха типични за малките момчета. Същото съзираше сега в очите на Палиако и то й напомни какво е да си майка на три малки момчета.

— Извинете — каза Гедер и измъкна ръката си. — Отдавна исках да се видя с един човек.

— Вървете — каза тя.

Гедер тръгна към Клин с отскоклива походка. Сякаш имаше пружинки на петите. Клара го гледаше със смесица от съпричастие и ужас. „Бог да помага на жената, която го улови в мрежите си“ — помисли си.

От другия край на храма се чу вик, последван от висок мъжки глас, рев почти, и Клара забърза натам с мисълта за поредната криза. Хора се бяха струпали и изглежда аплодираха някого или нещо, после Сабиха Скестинин се появи над всички тях, повдигната на нечии рамене. Роклята й беше пролетно зелена, косата — сплетена назад, така че да открива лицето. Смееше се, леко приведена, за да запази равновесие. Ревът се чу отново, а момичето ококори уплашено очи, когато тълпата го понесе напред. Навалицата не се разтвори, а се вля в процесията. Бариат и Викариан тичаха, понесли бъдещата си снаха, всеки стискаше по един глезен, та момичето да не падне назад, а Сабиха се държеше за гъстата черна коса на Бариат. Той още беше с флотската си униформа и с герба на дом Скестинин на рамото в чест на своя главнокомандващ. Викариан беше с бялото си свещеническо расо, но без златен ширит — щеше да го получи чак когато положи клетвите си. Тримата викаха, смееха се и тичаха из градината — разиграваха отвличането на булката.

Гордост и задоволство изпълниха гърдите на Клара. Без значение дали го разбираха на съзнателно ниво, или действаха по инстинкт, с това си действие нейните момчета изпращаха ясно послание. „Сега момичето е наше, не само на Джори. Сега тя е Калиам и ако се заяждате с нея, се заяждате с нас.“ Клара зърна петно в алено и златно сред навалицата — принц Астер се смееше заедно с другите, повлечен от всеобщото веселие и младите жени. Само едно нещо липсваше, за да бъде денят съвършен — Симеон да върви рамо до рамо с Досън.

Самата церемония започна час преди залез. Досън и Клара заеха местата си. Лорд и лейди Скестинин заеха своите. После Гедер Палиако и принц Астер седнаха на сребърната пейка — кискаха се като ученици, — след тях бавно и помпозно кралският двор на Антеа изпълни храма. Мъже и жени, които Клара познаваше от дете, приятели и съюзници. Целият двор, или почти целият, се беше стекъл да види как нейният син и дъщерята на Скестинин ще се врекат един на друг и ще отгърнат нова страница в живота си.

Свещеникът подхвана напева и Клара затвори очи. Досън хвана ръката й, тя изтри една сълза и се обърна да го погледне. Неговите очи бяха сухи, разбира се. За него церемонията вдъхваше спокойствие и увереност, точно както се очакваше от една венчавка. Част от правилата и традициите, които деляха света от хаоса. Когато дойде моментът да застанат до младоженците при олтара, Клара го направи с повече грация и увереност, отколкото го бе направила на собствената си сватба.

След последната благословия всички се изсипаха в нощта навън. Още имаше остър хлад във въздуха, сякаш зимата протягаше ръка от гроба си. Джори и Сабиха се качиха на каретата, която щеше да ги върне в градската къща на Калиам. Утре сутрин момичето щеше да седне на масата за закуска заедно със синовете на Клара. И щеше да започне дългият предпазлив танц от разговори и етикет, който след време щеше да превърне мълчаливата заявка на момчетата в реалност — Сабиха щеше да стане Калиам във всичко, а не само по име. Време имаше.

Тази нощ щяха да се водят дълги разговори — и във „Великата мечка“, и в другите, по-малки братства. Досън и лорд Скестинин щяха да раздадат дарове на своите приятели и съюзници, после щяха да се напият до несвяст и да спят до обед на следващия ден. Клара щеше да варди къщата, да бди над спокойствието на младоженците, в случай че приятелите на Джори прекалят с алкохола и решат да си направят някоя солена шега. Изчака при вратите на храма, загледана в каретите и паланкините, които задръстваха улицата. Кочияши с цветовете на десетки домове се надвикваха, ругаеха и бутаха в опит да изпълнят заповедите на своите господари.