Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Тралгунът сви уши назад. Маркъс предпочиташе да види гняв в очите му, или обида, каквото и да било, но не загриженост. Загрижеността твърде много приличаше на съжаление.

— Справяме се много добре, сър. Банката е стабилна. За момента охраната е в намален състав, но хората са ни верни и добре обучени. Пик е крайно неприятна, да, но това се търпи. Само като си помисля колко много напреднахме от Елис насам…

— Не се каниш да ми пробуташ поредните си дрънканици как душата ми е кръг, сега съм на върха и ме чака стремително спускане надолу, нали?

Краткото колебание на Ярдем беше равносилно на положителен отговор.

— Не, сър — каза тралгунът.

За щастие Джори беше успял да отклони идеята на Гедер Палиако венчавката да се извърши от неговите кешетски свещеници и церемонията щеше да се проведе във върховния храм. Насрочена бе за деня след фойерверките на Канл Даскелин и откриването на сезона. Дотогава оставаше твърде малко време, за да се спазят всички формалности. Клара беше уредила две вечери с лейди Скестинин и една за двете семейства. Лорд Скестинин пристигна в столицата чак в деня на сватбата, не от липса на желание, а поради служебни ангажименти. Бариат дойде с него, а Викариан си уреди специално разрешение да прекъсне следването си, за да присъства на церемонията, така че всичките й момчета бяха тук в големия ден. Имаше нелош шанс да се държат прилично. Заради Сабиха, ако не заради Джори.

Всъщност ако Джори си беше избрал любима с нарочната цел да подсигури доброто поведение на братята си, едва ли би се получило по-добре. Намекът за скандал и неодобрение, който тегнеше над събитието, щеше да сплоти братята, вместо да ги подтикне към грубовати шеги и закачки, както несъмнено би станало, ако Джори си беше избрал жена с безупречна репутация. А започнеха ли веднъж с шегите и закачките, момчетата със сигурност щяха да прекрачат линията на доброто поведение, без дори да си дават сметка за това.

Елисия обаче беше пратила писмо, че няма да дойде. Може да изглеждаше странно, но Клара наистина се надяваше, че дъщеря й има стомашни проблеми. Така де, едно разстройство нямаше да я убие. Стомашните проблеми минаваха по-бързо от срама и предателството и за разлика от тях, нямаха дългосрочни последствия. Но този проблем щеше да почака. В момента Клара си имаше достатъчно друга работа.

Храмът беше изключителен, съвършен.

Големият кръг на пода беше от бял мрамор, сечен преди поколения и излъскан като вода. Олтарът се въздигаше в черно и зелено в центъра, огромният купол се извиваше високо над него. Арките бяха оформени като драконови криле, разперени да прегърнат светлото пространство по средата. Клара беше инструктирала прислугата да събере клонки от черешите в собствената й градина. Листата бяха малко и още мънички, но цветовете сякаш пиеха от бялото на мрамора. Пейките около централния кръг се кипреха с възглавнички във фамилните цветове на гостите — червено и златно, кафяво, черно, индигово. А отпред, на почетните места — столове от кована мед за семейството на булката и от бронз за семейството на жениха. Както и допълнителна пейка от сребро с възглавнички в сивото и синьото на дом Палиако, където щяха да седнат Гедер и принц Астер.

Сега, само няколко часа преди началото на церемонията, стъпките на Клара ехтяха в храма. Копринената й рокля шепнеше нежно. Клара застана до своя стол и погледна нагоре към огромните, невиждащи очи на дракона, които гледаха право в нея. Като при повечето дами от висшите дворцови кръгове, и нейната набожност беше по-скоро съобразяване с етикета, отколкото искрено преживяване. Така де, би било крайно неприлично да спиш по време на литургия или да се чешеш по време на църковни празници. Сега обаче, загледана нагоре, Клара усети нещо средно между тъга и надежда в гърдите си, вдигна ръка към дракона и каза:

— Нека бъдат щастливи един с друг.

— Смяташ ли, че може и да не бъдат? — попита Досън откъм колоните пред нея.

Днес беше облечен в черно и златно, цветовете на Неумиращия град. На фона на светлия мрамор дрехите му изглеждаха по-тъмни, цветовете — по-наситени, сякаш някой беше отрязал дипла от среднощно небе. Клара го погледна с усмивка.

— Надявам се да са щастливи. Това е. И понеже съм безсилна, правя онова, което правят хората, когато са безсилни.

— Молиш се?

Клара протегна ръце, сякаш за демонстрация. Досън прекоси белия мрамор под каменната сянка на дракона. Изглеждаше уморен, доволен и красив. Прегърна я през кръста и се обърна да погледне натам, накъдето гледаше тя. Клара се сгуши в него. Ръцете му и сега бяха силни и решителни като в един друг ден преди много, много години.