Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Нека бъдат щастливи един с друг — повтори той думите й и те отекнаха с каменно ехо. Само че неговата молитва не беше насочена към дракона или към бог. Беше знак към нея, че я подкрепя, че двамата са заедно в това. — Помниш ли когато ние застанахме тук?

— О, да — каза Клара. — Отчасти поне. Цялата сутрин пих вино за кураж и май бях прекалила.

— Вярно. Май наистина беше прекалила.

Тя облегна глава на рамото му и попита:

— Търсят ли ме?

— И още как. Онова момче Палиако е в паника, а Джори трябва да се подготви и прочие.

Клара си пое дълбоко дъх, изправи гръб и заяви:

— Води ме към фронта, скъпи.

Като при всички пролетни сватби, когато вятърът го позволяваше, и тази щеше да се състои в градината на храма. Според сметките на Клара гостите бяха петстотин, но изглеждаха двойно повече. По традиция флагчета с цветовете на Скестинин бяха закачени по клоните на дърветата, а роби от няколко раси стояха в церемониални клетки и пееха хвалебствени химни за Антеа, бог и пролетното прераждане. Клара откри Джори да бави Гедер Палиако пред една от клетките, в която мъничко синайско момиче, толкова тънко и бледо, че изглеждаше направено от захар, пееше с ясен глас някакъв марш, горд и въздействащ, на език, който Клара не позна.

Проблемът й стана ясен от пръв поглед. Дъщерята на Канл Даскелин, Сана, стрелкаше с ледени погледи най-голямата щерка на Баниен, а Несин Пирелин май беше на ръба на сълзите. Клара се почувства неудобно заради момичетата и се запита дали и тя някога е падала толкова ниско. Надяваше се, че е била по-дискретна от тях.

Разбира се, вината не беше само тяхна. Животът на жените в двора открай време се определяше от женитбата и това в известен смисъл беше благословия. Самата тя се беше венчала в същия този храм преди да навърши двайсет години и оттогава мястото й в двора беше ясно и фиксирано. Клара беше лейди Калиам, баронеса на Остерлингов хребет, но можеше да е баронеса Нарнинг или просто лейди Мивекили, съпруга на графа на Долни пристан. Във всеки случай мястото и рангът й щяха да са точно определени, а тя щеше да е свободна да прави каквото поиска с живота си в рамките на тези граници. Без Досън до себе си тя пак щеше да е Клара. Но нямаше да е същата Клара. Тези момичета гледаха Гедер Палиако и виждаха шанс за стабилност, високо социално положение и влияние. Защото така бяха научени и защото бяха прави.

Но ако някой не им стегнеше юздите, като нищо можеха да съсипят деня на нейния Джори, а това не биваше да се допуска.

— Барон Ибинлес! — каза Клара, спусна се към Гедер и го хвана под ръка. — Търсих ви навсякъде. Нали нямаш нищо против да ти отнема лорд Палиако, скъпи?

— Разбира се, че не, майко — каза Джори и й благодари с поглед.

Клара се усмихна и дръпна лекичко Гедер, отдалечавайки го дипломатично от момичетата. Встрани имаше малка ниша, където двамата биха могли да си поговорят на спокойствие, макар че Клара нямаше представа за какво да си говори с момчето. Най-странното в Гедер Палиако — нещо, което никой не коментираше — беше колко често се променя и колко драстични са тези негови промени. Преди двамата с Джори да заминат за Свободните градове, Клара го познаваше бегло като един от многото дребни благородници, които гравитираха в периферията на двора. После, когато момчето се върна победоносно в столицата, беше танцувала с него на пира в негова чест. Тогава той й се стори зашеметен, изгубен и озадачен, като дете, което за пръв път вижда хитрец да превръща вода в пясък. Сетне Гедер изчезна от полезрението й, а в края на онова дълго и ужасно лято се върна отслабнал, закоравял и самоуверен. И незнайно как информиран за кашата, която беше забъркал съпругът на Фелиа Маас. А сега, след цяла зима в новото си провинциално имение, отново беше тук, отново беше напълнял и го обвиваше облак от тревожност, толкова гъст, че сякаш лепнеше по кожата му като мъгла.

— Благодаря ви, лейди Калиам — каза той и проточи врат назад да погледне още веднъж групичката млади жени. Клара така и не разбра дали се надява да тръгнат след него, или се бои, че ще го направят, и мисълта за това го ужасява. По малко и от двете, реши накрая тя. — Не ме бива в тези неща.

— Понякога става доста неудобно, нали?

— Барон без баронеса — каза Гедер с горчива усмивка. — Преди никоя от тях не ме забелязваше.

— О, това едва ли е вярно — каза Клара, макар да беше сигурна, че е точно така.

После Гедер зърна някого или нещо, което го накара да присвие очи с нетърпение и наслада. Клара се обърна и видя сър Алан Клин.