Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Принц Гедер?

Широкото лице на свещеника изглеждаше загрижено. Гедер седна на стъпалата. Камъкът още пазеше спомен за дневната топлина. Басрахип събра полите на расото си и седна до него. Двамата поседяха в мълчание, като деца, уморени след дълъг ден на игри.

— Кралят е на смъртно легло — каза Гедер. — И аз ще заема мястото му.

Усмивката на свещника беше искрена.

— Богинята гледа благосклонно на вас. Светът се нарежда добре за онези, които имат нейната благословия.

Гедер се обърна. Лекият вятър диплеше на вълнички тъмното знаме и той изтръпна от лошо предчувствие.

— Тя не… тоест, богинята не убива краля заради мен, нали? Нали?

Басрахип се разсмя тихо и топло.

— Тя не действа по този начин. Светът е направен от малки животи и малки смърти, защото тя го иска такъв. Не, богинята не създава вълните, а само поставя своите избрани на такова място, че вълните винаги да ги издигат нагоре. Тя действа незабележимо, но сигурно.

— Добре тогава. Добре. Просто не бих искал Астер да загуби баща си само за да се наредят моите неща. — Гедер се облегна назад и опря гръб в горното стъпало. — Ще трябва да му кажа. Не знам как. Как да кажеш на едно дете, че баща му умира?

— Внимателно — каза Басрахип.

— Ами посланикът на Астерилхолд? Онзи, който искаше да убедя краля да му даде аудиенция? По всичко личи, че аз ще му дам аудиенцията, а не Симеон.

— Аз ще бъда с вас — каза Басрахип.

— Ако не друго, кралят поне ми каза какво иска, така че ще знам какво да правя. С посланика де. А и ще има хора, които да ми помагат. Регентът има съветници, точно като краля. Няма да е като във Ванаи, където всички искаха да се проваля. — Фрагмент от кошмар издрапа от прашните кътчета на ума му. Пожарите на Ванаи затанцуваха отново пред него и очертаха силуета на жена, която отчаяно търсеше изход. Огньовете ревяха, Гедер се сгърчи за миг под тежестта на вината и ужаса, после натика спомена там, откъдето се беше измъкнал. Той, Гедер, беше героят на Антеа. Случилото се във Ванаи беше добро. Когато отново заговори, гласът му беше по-силен: — Няма да е като във Ванаи.

— Щом казвате.

Гедер се изкиска.

— Алан Клин ще си оцапа гащите, като разбере!

— Какво трябва да направите? — попита Басрахип.

— За кое?

— За посланика.

— О. Симеон иска от мен да се грижа за Астер и да осигуря мир между Антеа и крал Лечан. Казах му, че ще го направя.

— Ясно. — Басрахип кимна. И след миг добави: — А ако се окаже, че няма как да спазите и двете си обещания, кое ще изберете?

От падането на драконите до дните, които тепърва щяха да дойдат, всичко човешко беше създадено и предопределено от неща, които на свой ред са били създадени и построени от нещо по-велико и по-жестоко. Великите монументи бяха навярно най-маловажните. Кулата в центъра на езеро Есасмад, до която не можеше да се стигне, Драконовия гроб в Карс, Празната крепост. Да, те вдъхваха страхопочитание, създаваха чувство за велика мистерия, но по-голямата сила се криеше в прозаичното. Драконовите пътища пресичаха земите на народите и където се пресичаха, израстваха градове, хранещи се от трафика и предимствата на добрата инфраструктура. Тринайсетте раси сами по себе си бяха ограничени от волята на своите създатели драконите. Синаите бяха тънки и бледи, неспособни да водят бой, затова сами се ограничаваха в познатите хълмове и долчинки на Принцеп С’Аналде. Тралгуни, ясуру и йему, агресивни и създадени за война, живееха в Кешет, в чиито просторни равнини нямаше естествени прегради срещу чужди нашествия и където спечеленото с бой днес не можеше да бъде защитено утре. Там, където релефът създаваше благоприятни условия за война, процъфтяваха расите, създадени за война. Там, където релефът предлагаше убежище от насилието, се заселваха онези, които имаха нужда от убежище. Печатът на драконите бележеше света от началото на историята и щеше да го бележи до самия край на всички неща.

Печата го имаше, но подлежеше на промяна.

Около всеки голям град, захранван от нефритените драконови пътища, бяха изникнали други — села, махали, по някой самотен хан, — където пътищата бяха павирани от човешка ръка. Там, където се срещаха драконовите пътища и растяха големи градове, обработваемата земя отдавна беше изтощена докрай. Плодородната земя по външния периметър на тези големи човешки струпвания покачваше цената си и така се раждаха нови градчета.

А с промяната на релефа се променяше и човечеството, изпробваше здравината на веригите, втъкани в кръвта му преди хилядолетия. Само в съзнанието на хората расите бяха ясно разграничени и чистокръвни. Вярно, не всички раси можеха да се кръстосват и да дадат поколение. Синайка не можеше да роди дете от йему, така както женски териер не може да роди от мастиф, а имаше и други комбинации, които не даваха поколение или пък децата им бяха ялови. Трудностите, свързани с отглеждането на дете със смесена кръв, караха расите да стоят настрана една от друга в това отношение, но един по-задълбочен анализ показваше, че от всички раси само удавените са стопроцентово чистокръвни. Тралгун с по-широко разположени и по-тъмни очи навярно имаше няколко капки южнярска кръв във вените си. Тайните женитби между хаавиркини и ясуру бяха редки, но все пак се случваха. Чифтосването между първокръвни и синаи беше напълно възможно, но се смяташе за проява на много лош вкус. Историята познаваше и много по-неприятни кръстоски, а не всички жени, изнасилени от вражески войници, намираха в себе си кураж да убият бебето, родило се от това престъпление.