Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Икономът се поклони и тръгна, а Гедер се протегна, дръпна ризата върху шкембето си и стана.

Ако имаше приятел на своята възраст, това беше Джори Калиам. Бяха служили заедно под командването на сър Алан Клин, когато антийската армия превзе Ванаи, и след това, докато Клин беше протектор на завладяния град. Бяха заедно, когато Ванаи изгоря, и по-късно, когато потушиха бунта на наемниците, организиран от Маас, Клин и Исандриан. Бащата на Джори беше уредил триумфалното посрещане на Гедер, когато той се върна в Камнипол, уплашен почти до смърт от очакваната присъда. Без Джори и неговото семейство Гедер и досега щеше да е синът на дребен виконт, крайно неизвестен освен с любовта си към философските есета. Гедер охотно би нарекъл Досън Калиам свой ментор, само дето сега собствената му титла беше по-висока от неговата.

Зимата се беше отнесла благосклонно към Джори. Лицето му беше необичайно спокойно, сякаш най-сетне е излязъл на слънце. Бузите му руменееха, а усмивката идваше лесно на лицето му.

— Гедер — каза той и стана да го посрещне. — Благодаря, че ме прие без предизвестие. Напоследък зле планирам дните си. Дано не съм прекъснал нещо.

— Нямам нищо за прекъсване — каза Гедер и му стисна ръката. — Откакто станах барон, живея в леност. Трябва да пробваш и ти.

— Имам двама братя, които да погреба, преди да се издигна до барон на каквото и да било — каза Джори.

— Е, да. Не го прави, ако има начин да го избегнеш.

Джори потърка смутено с длан ръкава на ризата си и усмивката му малко помръкна.

— Аз… — започна той, после поклати глава, сякаш сам не може да повярва какво прави. — Дойдох да те помоля за услуга.

— Няма проблем — каза Гедер. — Какво мога да направя за теб?

— Ще се женя.

— Шегуваш се — каза Гедер, но после се вгледа в очите му. — Не, не, шегуваш се. Та с теб сме на едни години. Не е възможно да… За коя?

— Сабиха Скестинин — каза Джори. — Молбата ми е да участваш лично в церемонията, защото си ми приятел, а и заради… сещаш се. Твоята звезда е във възход и ако покажем, че един от любимците на двора ме подкрепя, това много ще ми помогне да извадя жилото.

— Жилото? — попита Гедер и седна на дивана, където беше седял със Сана Даскелин. За миг му се стори, че долавя аромата на парфюма й. Харесваше този диван. Свързваше с него хубави спомени.

Джори седна на креслото отсреща и стисна ръце в скута си.

— Е, сигурно знаеш за нейния проблем.

— Не. — Гедер поклати глава. — Нищо не знам.

— О. Стана скандал. Хората още говорят зад гърба й. Искам да я освободя от това. Искам самата тя да разбере, че не е такава, и да спрат да клюкарстват.

— Добре — каза Гедер. — Но ще трябва да ми обясниш какво да кажа и прочие. Досега не съм участвал в сватбена церемония. О! Свещеникът. Може да поканим Басрахип да ви венчае!

— Ами… предполагам, че бихме могли.

— Ще говоря с него. Но пък той не е от традиционното вероизповедание. Може да поканите двама свещеници.

— Прието е да е един, мисля — каза Джори. — Но ще поразпитам. Ти нямаш нищо против, нали? Да участваш.

— Нямам, разбира се — каза Гедер. — Защо да имам?

Джори поклати глава и се облегна назад. Изглеждаше зачуден и неуверен някак, сякаш Гедер е загадка, чието окончателно решение упорито му убягва.

— Понякога си много великодушен.

— Стига де, не е нищо особено — каза Гедер. — Така де, това е просто ритуал. Не е като да трябва да правя нещо специално, просто трябва да присъствам, нали?

— Все пак ти благодаря. За мен беше важно да се съгласиш. Задължен съм ти.

— Не, не си — каза Гедер. — Но понеже така или иначе си тук, исках да те питам нещо. За онзи посланик от Астерилхолд, с когото се срещнах по молба на баща ти, помниш ли?

— Лорд Ашфорт. Да.

— Как се развиха нещата там? Защото аз говорих с краля, но доколкото знам, той така и не му е дал аудиенция. Чудех се дали аз не съм сгрешил нещо.

— Трябва да си готов — каза крал Симеон.

— Не, ваше величество — отвърна Гедер. — Това е нещо временно, сигурен съм, и ще отмине. Ще оздравеете и още преди края на лятото ще сте като нов. Години ще минат, преди нещо да… преди вие да… А Астер, той… той никога не би…

Думите му секнаха. Мозъкът му се гърчеше да роди следващото изречение, но напразно. Чу се как пъшка тихичко под нос, зави му се свят и главата му опасно олекна. Наведе се напред и притисна чело към коленете си.

„Само да не повърна — мислеше си. — Какво и да става, не трябва да повръщам.“

Кралят прати да го повикат почти по залез. Пролетното слънце грееше ниско, удължаваше сенките и потапяше улиците в сгъстяващ се мрак. Когато Гедер излезе от къщи, вечерните лози разтваряха цветовете си в синьо и бяло, а в прозорците на Къртин Исандриан грееха слаби светлини. Преди година куриерът с кралския печат най-вероятно би похлопал на неговата врата. Или на вратата на Маас. Или на омразния Алан Клин.