Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Лежеше по очи на пода. Изляха отгоре му ведро вода. Той започна да плюе, давеше се в опит да поеме глътка въздух някъде между камъка и потопа. Непознат глас им извика да спрат и някой изрита Досън в ребрата, както се рита мързеливо куче.

Хванаха го под мишниците и го вдигнаха. Виеше му се свят, не виждаше нищо. Знаеше само, че го носят някъде, където не иска да отиде, и че ще е под достойнството му да възрази. Отвори се врата и Досън падна върху тънък слой мръсна слама, която въпреки вонята си му се стори мека и удобна като собственото му легло. След това изгуби съзнание.

Разбуди се от допира на мека кърпа, с която някой се опитваше да почисти раните му. Всичко го болеше. Старецът, който почистваше раните му, носеше окови на китките и на врата, дрехите му бяха мръсни. Мина доста време, преди Досън да съобрази къде е виждал лицето му.

— Благодаря ви, ваше величество — изграчи той. Изглежда, гърлото му се беше стегнало в спазъм по време на побоя или след това, защото имаше чувството, че го душат, макар никой да не го докосваше.

— Не говорете — каза крал Лечан. — Почивайте си.

Нямаше следи от насилие по краля. Синини не грозяха лицето му, по затворническите му дрехи нямаше кръв. Лечан беше заговорничил за убийството на принц Астер, а бяха измъчвали Досън. Искаше му се да обяви това за несправедливо, да се възмути, но не можа. Добре разбираше разликата в отношението към един враг и към един предател. Слепи бяха, не виждаха, че те предават традициите и нобилитета на Антеа. Че те предават трона в ръцете на един кръвожаден клоун и неговите чуждоземски кукловоди.

Само дето и той имаше вина, разбира се. Изобщо не трябваше да се съгласява Палиако да бъде обявен за протектор на принца. Навремето това му се стори удобно. Безобидно. Откъде би могъл да знае, че ще се превърне в искрата, вещаеща горски пожар?

Обърна се на една страна въпреки протестите на вражеския крал и успя да седне. Едва не повърна, но стомахът му беше празен. Килията беше много малка. Десет стъпки на дванайсет. Кучкарниците в имението му бяха по-големи.

Вратата се отвори и влезе висшият свещеник. Дружеската усмивка беше изчезнала, сякаш никога не бе смекчавала лицето му. Мястото й не беше заето от израз на гняв или яд. Не, лицето на Басрахип беше като каменна маска. Мускул не трепваше по физиономията му. Досън се възрадва вътрешно, като видя издутина от превръзка под расото на свещеника — там, където го беше ухапал неговият нож. Четирима мъже с кожени доспехи, с мечове и кинжали на кръста заеха позиции при вратата като личната стража на крал. Досън обърна глава и изплю кървава храчка.

— Къде е принц Гедер? — попита Басрахип. Гласът му трещеше като далечна гръмотевица.

— Няма принц Гедер — каза Досън.

— Убил си го.

— Не. Просто не е принц. А лорд-регент. Не е принц. Астер е принц и крал, а Гедер просто му топли трона, докато момчето навърши пълнолетие.

Свещеникът присви очи.

— Къде е Гедер Палиако?

— Не знам.

Един от пазачите извади нож. Пак щяха да го изтезават значи. Срам, не срам, тази мисъл ужаси Досън до дъното на душата му.

— А малкият принц? Астер?

— Търсех го, откакто това започна.

— За да го убиеш.

— Да му врека верността и меча си срещу теб и Палиако.

Басрахип най-сетне изрази някаква емоция с лицевите си мускули. Широкото му чело се набръчка. Седна на пода пред Досън. Пазачите се спогледаха объркано.

— Казваш ми истината — рече свещеникът.

— Не си достоен да те лъжа — отвърна Досън.

Удивлението на Басрахип беше почти комично.

— Смяташ истината за вид презрение? О. Развалата е стигнала до дъното на душата ти, милорд.

— Не ти дължа обяснения — каза Досън. — Ти си буца кал, която се е измъкнала от пущинака на Кешет и се е взела на сериозно. Не си достоен да ми чистиш обувките. Не ти е мястото в града на Симеон. Не заслужаваш да дишаш въздуха, който дишаше той.

— А — каза свещеникът, сякаш най-после е разбрал нещо, което му е убягвало. — Ти силно обичаш този свят. Страх те е от предстоящото правосъдие.

— Не ме е страх нито от теб, нито от смотаната ти богиня — каза Досън.

— Не те е страх, вярно — кимна Басрахип. — И това е поредната ти грешка. Но понеже не знаеш къде да намерим принц Гедер, всичко това е без значение, ти си без значение. Ти изгуби, лорд Калиам. Всичко, което обичаш, вече го няма.

Досън затвори очи. Прииска му се да легне на хълбок, да свие колене до гърдите си и да запуши уши с ръце, като дете, което не иска да чуе заслуженото конско, но знаеше, че свещеникът е прав. Беше заложил всичко на една карта, една цел — да спре Палиако. И беше загубил. Нямаше значение, че ще го запомнят като предател. Не го интересуваше мнението на хора, които тепърва щяха да се родят. Само едно нещо беше важно за него — че родината му е отнета от законните й управници. Дори отнета не беше. А подарена.