Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Маркъс издиша продължително.

— Хубав номер — каза той. — Досещам се колко изкусително може да е такова едно умение.

— И това дори не е най-лошото, което умея. Ако поискам, паяците превръщат всяка моя дума в принуда. Хората ми вярват и се подчиняват, без значение колко нелепа или опасна е молбата ми. Ако преценя, че е в мой интерес, мога да те убедя, че си бог. Или че жена ти и дъщеря ти още са живи, но се крият от теб. Дори да знаеш, че не е така, дори разумът ти да крещи друго, сърцето ти пак ще те отведе там, където аз ти кажа. Аз мога да го правя и те могат да го правят.

— И въпросните „те“ са в Антеа?

— И много близо до трона.

Маркъс замълча, обмисляше казаното. Корупцията и развалата сред крале и принцове беше стара колкото света. Умопобърканият хитрец беше стандартен персонаж в стотици песни. И все пак в паячето, изпълзяло от пробитата кожа на Кит, имаше нещо, което хвърляше Маркъс в тих ужас.

— Какво искат?

Кит се загледа в палеца си. Миниатюрната рана се беше затворила, нито кръв, нито паяци изтичаха от тялото му. Гласът му прозвуча почти замечтано:

— Докато бях там, ни учеха, че богинята ще възстанови справедливостта сред хората. Че ние трябва да съхраним вярата си и да чакаме деня, когато богинята ще ни изпрати знак. Лидер, комуто да служим като Праведен слуга, а чрез нас богинята ще изкорени всички лъжи.

— Толкова лошо ли е това?

— Да, така мисля, но по-важното е, че може би дори не е вярно, така реших тогава. Избягах рано, още бях младши свещеник, най-долно ниво. Като такъв, на мен се падаха някои дребни задължения по поддръжката на храма. Едно от тях беше да следя храмът да е изметен. Не че хващах метлата лично. Не, имаше един старец, който се занимаваше с това. Дори не му помня името. Един ден го попитах дали е измел и той каза „да“. Измел бил. И казваше истината. Усетих го с кръвта си, като с теб преди малко. Само че онзи старец беше объркан. Грешеше. Мислеше, че е измел. Сигурен беше. Но изобщо не беше хващал метлата. Така аз изпаднах в немилост.

— Заради един непометен под?

— Защото открих доказателство, че някой може едновременно да е убеден в думите си и да лъже. Започнах да се съмнявам дори в откровенията на богинята. Думата „вероятно“ влезе трайно в речника ми. Изметен ли е храмът? Вероятно да. Но може би не. Богинята е вечна, справедлива и неподвластна на лъжите, вероятно. Ние сме нейните избрани и обичани деца, вероятно. Или може би не. Болезнено осъзнах разликата между истина и убеденост. Започнах да се съмнявам. И щом тръгнах по тази пътека, стана невъзможно да го скрия. Един ден висшият свещеник дойде при мен. Открил бил лекарство за моето злощастно объркване. Щял да ме заведе при самата богиня. Дълбоко в недрата на храма, по тайни коридори, в нейната свещена камера. Работата е там, че единствено висшият свещеник има правото да общува директно с нея. А сега аз щях да споделя тази върховна чест.

Гълъбите се размърдаха, сякаш притеснени от гласа на Кит.

— И онова, което си видял там, не ти е харесало?

— Избягах — каза Кит. — Висшият свещеник ме уверяваше, че няма да ме сполети нищо лошо, и аз му повярвах. Знаех, че ме лъже, но въпреки това му повярвах. Казах си, че нищо лошо няма да ми се случи. Че тя не би наранила един от своите. Вярвах, че правят всичко, водени от искрена загриженост за добруването ми. И че докато имам вяра в богинята, тя няма да ме нарани. А после, по навик, си помислих — може би, вероятно. Богинята вероятно няма да ме нарани. Но би могла. И веднага щом се появи съмнението, разбрах, че е твърде вероятно да ме принесат в жертва. И че самият аз изобщо не държа да се слея с богинята. И си тръгнах.

— Защо имам чувството, че не е минало без перипетии?

— Не мина. Вече десетилетия живея в свят, който ние, свещениците, не познаваме. И той се оказа много по-сложен, отколкото ме бяха учили. Истина и лъжа, съмнение и убеденост. Реалността се различава от теорията. Мразя убедеността, защото тя прилича на истина, но не е. Вече имам някаква представа как цял един народ може да пострада заради собствената си убеденост.

— И?

— То е като да се преструваш, а после да забравиш, че се преструваш. Да изгубиш връзка с реалността. Ако справедливостта се основава на убеденост, а убедеността се различава от истината, това отваря широко вратата за всякакви зверства. Сега ставаме свидетели на началото. Ще има още.

— Вероятно — каза Маркъс. Смехът на Кит стресна птиците и те се разлетяха панически.