Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Да — каза Кит под дъжд от пера. — Вероятно. Но по всичко личи, че се чувствам длъжен да спра това. Стига да успея.

— И как ще го направиш?

— Има мечове. Изковани от дракони и с отрова по острието, която е вечна. Пазехме няколко такива в храма, но аз открих друг. Знам къде е. Вярвам, че такъв меч може да убие богинята, да прекърши силата й. Смятам да го намеря и да се върна с него у дома. И най-сетне да сляза в свещената камера.

— Това е много глупав план — каза Маркъс. — Шансовете да оцелееш са минимални. И къде се вписвам аз във всичко това?

— Ти ще си моят мечоносец. Паяците в мен се противят на острието. Едва ли ще мога да го отнеса лично до храма. Но мисля, че ти ще успееш. От всички мъже, които опознах в годините след бягството си, ти имаш най-големи шансове за успех.

Маркъс поклати глава.

— Всичко това ми звучи някак твърде драматично, да не кажа измислено, Кит. Двама мъже, тръгнали да търсят вълшебен меч? Сигурен ли си, че не разиграваш някоя стара пиеса за кралица на демоните и юнак, който й отсича главата?

Кит се засмя.

— Доста време търках дъските на театралната сцена. Това сигурно се е отразило на мирогледа ми. И все пак вярвам, че съм прав. — После добави меко: — Ела с мен, моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Сбъркал си човека, Кит. Не съм от онези, които се изживяват като избрани за едно или друго.

— Напротив, такъв си. Аз те избрах.

Вълнението — и радостта — заляха Маркъс като прилив, пробил защитна дига. Точно това беше искал, за това беше копнял мълчаливо в еднообразната скука на Порте Олива. И сега бог му го поднасяше на тепсия. Той обаче се заинати като магаре на мост.

— Не мога. Ситрин е в Камнипол. Трябва да я защитя.

— А дали ще можеш?

— Ще мога — каза Маркъс.

Кит вдигна пръст. Усмивката му беше мека, наполовина тъжна и наполовина весела.

— Не забравяй с кого говориш. С човек, който владее някой и друг салонен трик. Дали ще можеш да я защитиш?

Маркъс сведе поглед към мръсните си ръце. Ноктите му бяха изпочупени и нащърбени от борбата с веригите. Нямаше меч, нито пари. Буца затъкна гърлото му.

— Не.

— И аз мисля, че няма да можеш — каза Кит. — На същото мнение е и Ярдем, както и онази неприятна нотариуска, която ви прати банката. Мога да се хвана на бас, че Ситрин също не очаква от теб да я спасяваш. Ако е в опасност, едва ли ще седи и ще чака татенцето й да оправи нещата.

— Тя не ми е дъщеря. Не я възприемам като такава.

— Щом казваш.

— Започваш да ме дразниш, честно — каза Маркъс.

— Виж, Маркъс, по всичко личи, че животът ти в Порте Олива е приключил. Може би има начин да се върнеш към него, да го изковеш в броня, която няма да те захапе, но лично аз не виждам как ще стане това.

— Когато Ситрин се върне. Когато вече не я грози опасност.

— Опасности винаги има, Маркъс. Винаги и за всички. Това и двамата го знаем. Според мен ти търсиш благородна кауза, за която да умреш — каза Кит. — И аз ти предлагам точно това. Ако успеем, ще сме спасили Ситрин и безброй невинни хора като нея. Но ако ми кажеш, че предпочиташ да се върнеш в Порте Олива и да сплашваш нередовни длъжници, ще те оставя на мира.

Камък тежеше в стомаха му, истината го притискаше като в гроб. Въпреки това Маркъс успя да се усмихне.

— Ще ме освободиш ли, преди да си тръгнеш?

Кит стана, сложи ръка на рамото му и го завъртя. След няма и минута кожената стяга, която го беше държала в плен сякаш години, падна. Маркъс разтърка кожата си там, където възстановеното кръвообращение го бодеше като с иглички. Прекрасно беше отново да командваш собственото си тяло. Един гълъб влезе през дупка в стената и кацна при другите.

Кит отстъпи назад. Мълчанието им беше изтъкано от светлина и страх. Маркъс неведнъж беше поверявал живота си в ръцете на този човек. Знаеше, че би могъл да му обърне гръб, за да се заеме с Ярдем, комуто дължеше отмъщение, и да тръгне след Ситрин в опит да я спаси. Тази мисъл беше силно изкусителна и като всички приятни неща, той я подложи на съмнение. Кит чакаше.

Беше пълен идиотизъм. И обречен поначало. Древни загадки, приключенски мисии за спасяването на света… детски мечти бяха това, залъгалки за наивни детски главици.

— Онези свещеници. И богинята им. Толкова ли са лоши, колкото ги представяш?

— Вярвам, че са.

— И онзи твой вълшебен меч. Къде се намира?

— В един реликварий на северния бряг на Лионеа.

Маркъс кимна и каза:

— Значи ще ни трябва кораб.

Досън търпеше побоя със стиснати зъби. Повечето бяха млади мъже. Знаеше имената им, познаваше бащите им. Като деца поне двама от тях си бяха играли с Викариан. До входа имаше кофа с вода — мокър, бичът хапеше по-дълбоко, отколкото сух. Други си бяха донесли пръчки или дръжки от брадви. Колко бързо, за колко кратко време младежта на империята, най-благородната кръв в света, се беше превърнала в банда изверги. Досън стоя, докато коленете му не се подгънаха. Смях изпълни въздуха. Той не можеше да се защити. Не можеше да им кресне. Затова стискаше решително зъби — нямаше да го чуят как вика от болка. Но това само ги поощри към по-голяма изобретателност и жестокост в побоя. Добре. Досън не беше тук, за да поеме лесния път.