Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

По-късно през нощта започваха кошмарите. Те не бяха новост за Маркъс.

Поредната зора се изсипа в отворите високо на стената, белезникава светлина със синкав оттенък. Гълъбите обсъждаха нещо помежду си с въпросително гукане. Ключът се превъртя в бравата по-рано от обичайното, вратата се отвори — но не беше Капсен.

— Кит?!

— Здравей, Маркъс — поздрави го жизнерадостно актьорът. — Търсех те. Сега вече разбирам защо е толкова трудно да те намери човек.

— Трябва да ме измъкнеш оттук.

— Няма спор. Но първо искам да поговорим.

Майстор Кит седна и опря гръб в грапавата каменна стена. Изглеждаше състарен. Имаше повече бяло в косата, отколкото при последната им среща, а толкова слаб Маркъс не го помнеше дори от дългия преход с кервана от Ванаи до Порте Олива. Маркъс опъна веригите си да издрънчат.

— Мога да говоря с теб и без да съм окован за стената. Така че защо първо не ме освободиш?

— Знаеш ли защо си порязваме палците, когато подписваме договор или споразумение? — попита Кит и извади ножа си. Прост ловджийски нож, но остър.

— Защото така се подписва договор — каза Маркъс.

— Но как е започнала тази традиция? Защо с кръв, а не… знам ли. Със сълзи например. С плюнка. Според легендата тази традиция датира още от времето на драконите и по-точно от последната война, когато Морад създал своя Праведен слуга, а брат му по люпило създал тимзините. Последната човешка раса.

— Щом казваш. За праведен слуга не съм чувал, освен когато са се опитвали да ме убедят в ползата от оръженосец, но подозирам, че имаш нещо предвид, като ми разказваш тази история. Нали?

— Според мен обредът е имал за цел да покаже, че никоя от страните по договора не е опетнена. Ако единият или другият е бил в състояние да подмами отсрещната страна към съгласие, кръвта го е разкривала.

— Без съмнение си прав. Кит? Ще ме освободиш ли най-сетне от оковите?

— Гледай внимателно.

Кит убоде палеца си и след миг там се появи капчица кръв. Порязването беше миниатюрно, почти като убождане с игла, но кръвта беше толкова гъста, че изглеждаше почти черна. Не, чакай… в центъра на капката имаше нещо, малък съсирек като люспица от струпей, който си пробиваше път през прореза в кожата на Кит.

Люспицата се търколи, като остави яркочервена диря след себе си, и разпъна миниатюрни крачка.

— Добре. Това, признавам, е странно — каза Маркъс.

— Не го пипай. Хапят. Оказва се, че са отровни и в прекия смисъл на думата.

— Нищо лично, Кит, но… в кръвта ти живеят паяци?

— Да. Живеят там още откакто станах свещеник на богинята преди много, много години. Мисля, че всички ние носим маркера, макар че не съм го подлагал на тест. — Кит хвана малкия паяк и го смачка с нокти. — Аз се изпокарах с братята си. Изгубил бях вярата си, а в братството на богинята съмнението не се толерира. Може би си спомняш, че преди да напусна Порте Олива, се чу за някакъв нов култ, допълзял от планините източно от Кешет. Е, това е моят култ. Култ на мъже, чиято кръв е заразена също като моята. Войната с Астерилхолд и броженията в Антеа според мен са само първите колебливи крачки към нещо много по-голямо. И много по-лошо. — Кит вдигна кървящия си палец. — Ето затова режете палците си, когато подписвате договор. Заради хора като мен.

Маркъс прокара пръсти през брадата, която му беше порасла в плен. Студени тръпки лазеха по гръбнака му, но той успя да овладее гласа си.

— Значи това си имал предвид, когато каза, че на света се е появило зло. Имал си предвид себе си?

— Хората като мен. Заразата в кръвта ми е знакът на богинята, но не и нейната сила. Богинята дава дарове на своите свещеници. Ние сме повелителите на истината и лъжата. Веднъж ти споменах, че мога да бъда много убедителен и че е трудно да ме излъже човек. Всички ние, свещениците, притежаваме този талант. Кажи ми нещо, което не знам. Истина или лъжа, няма значение.

— Кит, не мисля, че сега му е времето за салонни трикове…

— Повярвай ми, това не са дребни шмекерии на хитрец — каза Кит.

— Добре. Ъ-ъ. Откраднах захаросани ядки от едно приятелче, когато бях малък.

— Така е, откраднал си — каза Кит. — Дай пак.

— Изгубих си меча още в първата си битка.

— Не. Това е лъжа. Давай.

Маркъс се намръщи. Нещо се гърчеше в стомаха му. Отначало не разбра какво е, после разпозна наченките на страх.

— Преди около месец намерих сребърна монета на улицата пред банковия офис.

— Не.

— Не беше сребърна, а медна.

— А. Да. Така вече става.