Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Мислиш ли, че наистина са мъртви? Всичките? — попита тя.

— Кои? Драконите? Естествено.

— Преди да дойда тук, бях в Карс и ходих да видя Гробницата. Заведе ме един тип, който твърдеше, че Гръмовран приспивал цели люпила и ги скривал зад вражеските линии, така че, като се събудят, да ударят врага в гръб.

— Чел съм за това — каза Гедер. — Както и че Гръмовран имал кораби, с които превозвал хора по въздуха. Корабите имали гръбнаци от стомана и копия, дълги колкото цяла улица. С тях хората се сражавали срещу драконите.

— И победили ли са?

— Едва ли. И да са победили, не го пише в никоя от книгите, които съм чел.

— Като малка си представях как яздя дракони. Че си имам приятел дракон, който ще ме отнесе далеч от Ванаи и всички, които познавам. От всички и всичко. Представях си как драконът ми се подчинява и изпълнява всяко мое желание. А после… — Ситрин се изсмя и поклати глава, макар че никой не можеше да я види.

— Какво? — попита Гедер.

— После се оказа, че драконът са парите — каза тя. — Парите, договорите и лихварството ми позволиха да летя. Кой да помисли, че това съм имала предвид, когато съм си мечтала за дракони.

— На мен ми се струва логично — каза Гедер. — Тоест, парите също са само символ, или средство. Дракони, злато или да яхнеш коня с армия зад гърба си и корона на главата… едно и също е. Средства по пътя към властта. Мечтала си си за власт.

Ситрин помълча, замислена над думите му, после попита:

— Ти искал ли си власт?

— Да — каза Гедер. Ситрин го чу как се размърдва в мрака. — Исках да накажа всички, които ми се подиграваха. Исках мъст за всяко преживяно унижение.

— А сега, когато имаш най-голямата власт в кралството, живееш в катакомби, които вонят на котешка пикня, и ядеш онова, което една пътуваща театрална трупа успее да ти набави — каза Ситрин. — Планът ти май не върви много добре.

— Това тук не е унижение.

— Не е ли?

— Да, не е. А и няма да е вечно. Няма да умрем тук. Хората, които започнаха размириците, ще си платят. — Каза го спокойно и с увереност. Не се хвалеше, просто изричаше онова, което виждаше в бъдещето. — Хм. Онзи тип, който те е завел да видиш Гробницата? Кой беше?

— Синът на Коме Медеан — каза Ситрин и надигна отново меха. — Не му е лесно на Коме, така мисля. Изградил е банката от малка компания, която дядо му основал навремето, и я превърнал в гигантска мрежа, която покрива целия свят. Добре де, голяма част от света. А после се оказва, че синът му няма и грам усет към финансовото дело.

Смехът на Гедер беше топъл, богат и злобен някак, сякаш му беше приятно, че Ситрин се е изказала по този начин за сина на Медеан.

— Дъщеря му е умна обаче — каза тя. — Омъжена е за Парин Кларк. Ако Коме иска банката му да процъфтява и при следващото поколение, трябва да я завещае на нея.

Тих стържещ звук оповести завръщането на принца. Няколко камъчета се търкулнаха на пода.

— Как беше навън? — попита Гедер.

— Имаше светлина — каза Астер. — И чух някакви мъже на пътя. Изглеждаха ядосани за нещо.

— Видяха ли те?

— Не, разбира се — отвърна Астер и Ситрин чу усмивката в гласа му. — Аз съм принцът на призраците. Никой не може да ме види.

Нощта беше по-студена от предишните, макар че това не личеше по равномерното дълбоко дишане на Астер. Виното беше притъпило тревогите й, но Ситрин не го беше изпила всичкото. Последният мях лежеше на земята току извън обсега й. Легнала до Гедер, Ситрин се чудеше дали да не протегне ръка и да го вземе. Но самият факт, че тази мисъл я измъчва, беше силен аргумент да не посяга.

Отлично знаеше, че комбинацията от принудително бездействие и страх е почти сигурна гаранция, че няма да спре навреме. В пристъп на откровеност си призна, че заради виното е пропуснала не една и две възможности да измъкне още информация от Гедер и Астер. От друга страна, безсънието също не беше печеливша стратегия — влияеше зле на концентрацията и ясния ум. Важно бе да открие златната среда, да намери начин да успокои нервите си, без мозъкът й да омекне. Определено не искаше да остарее като поредния мършав пияница с кървясали очи, който не излиза от кръчмата. Знаеше, че често не намира сили да устои на алкохолното изкушение, затова лежеше в мрака и не посягаше към меха.

Гедер се обърна на хълбок, ръката му се преметна през корема й, лицето му — забито между рамото й и пода. Поне беше топъл, ако не друго, а устата му не вонеше по-зле от нейната. По дишането му личеше, че само се преструва на заспал, и това накара Ситрин да се подсмихне. Мина известно време, докато Гедер събере кураж, но накрая все пак хвана в шепа едната й гърда.