Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

— Не можем да удържим старите позиции, милорд — каза капитанът. — Мъжете засега си мълчат, но са наясно с това. И понеже са наясно, не горят от ентусиазъм да запушват пробойните. Трябва да изтеглим отбранителните линии и да намалим защитните точки с две-три.

— А атаката? — попита Досън.

— Простете, милорд?

— Атаката. Крайно време е ние да атакуваме.

Капитанът изду устни, обмисляйки въпроса.

— Имаме издирвачески патрули по улиците. Четири, които се редуват и търсят принца и лорд-регента. И онези свещеници, за които настояхте.

— Това не е достатъчно — каза Досън. — Седим тук като престъпници, които чакат палача. Мъжете ни имат нужда от слава. Изтеглете барикадите назад и сложете стрелци по покривите на новите позиции. Искам тази нощ хората да се наспят. Утре сутрин атакуваме врага.

— Да, милорд — каза капитанът, но в гласа му не се долавяше ентусиазъм. След кратко колебание добави: — Лорд Калиам, за кой враг говорим?

— Палиако и неговите кешетски еретици — каза Досън.

— Да, но… точно тях още не сме ги намерили. Излиза, че ще се сражаваме срещу хората на Терниган или на Даскелин, или друг някой, а това променя нещата. Не знам дали ще се получи добре.

Досън ясно долови колебанието в гласа му, в грижливия подбор на думите.

— Те ни атакуват постоянно — каза той. — А ние поемаме ударите с подвита опашка. Битки не се водят така.

— Не, сър. Тоест, да, не се водят така. Но те не са врагът. Повечето от нас имат познати сред тях, приятели дори. Служили сме заедно. Били сме се рамо до рамо, много от тях са участвали в последната кампания под ваше командване. Не е същото като да поемем в поход срещу Астерилхолд или Саракал. Става въпрос за антийци, наши хора. Не е същото.

— Сега те са слуги на свещениците — каза Досън. — Мозъците им са промити.

— Да, милорд. Но човек лесно забравя това, като види насреща си другар, който му е спасил живота в Астерилхолд примерно. Не е като онези мъже да са ни навредили с нещо, лично тоест. Те просто изпълняват заповедите на своите лордове, сър.

„Точно като нас“ — увисна неизречено във въздуха. Досън чу предупреждението в думите. Не само надеждата крееше, а и лоялността. Славата на битката има нужда от враг, когото мразиш, а освен свещениците и Палиако такъв не беше наличен, за Досън дори. Запита се дали и другите — Терниган, Даскелин, Брут — имат същия проблем. Надяваше се, че имат.

— Благодаря ти за откровеността — каза отсечено Досън. — Хайде да преместим и укрепим барикадите. Ако успеем да защитим позициите с по-малко хора, ще заделим повече за патрулите, нали?

— Да, милорд. Вярвам, че ще се справим.

Слънцето пълзеше бавно по гигантската небесна арка. Досън откри, че го мрази. И него, и всички звезди, които се криеха зад полите му. Кралски шпил улови за миг блясъка му, грейна като светкавица, която не угасва. Лесно можеше да си представи как Палиако клечи някъде там, в тайните си стаи високо в кулите на замъка, и гледа надолу към Досън и града. Там трябваше да отиде Досън. Ако успееха да организират една последна атака, целта й трябваше да е тази — да измъкнат Палиако от Кралски шпил. Да го свалят от Разсечения трон и да сложат на него Астер. Макар и невръстно, момчето щеше да е по-добър крал от Палиако…

Силен глас разсече въздуха. Отекна в стените на сградите и ехото замаза думите, но тембърът му беше познат. Досън хукна със свит стомах към новите барикади, които хората му бяха започнали да издигат. Половината влачеха дънери, маси и преобърнати каруци, за да изградят отбранителна линия срещу своите съграждани, другата половина стояха мълчаливи с ръце на лъковете и мечовете, готови да отблъснат поредната атака.

Но атака не дойде. Нямаше сблъсък. Нямаше оръжия.

Обсадна кула върху големи дървени колелета, бутана от отряд роби, се беше появила на площада, от който хората на Досън току-що се бяха изтеглили. Петдесетина мечоносци, ако не и повече, маршируваха от двете й страни, но сякаш не се канеха да нападнат. На върха на обсадната кула, почти на височината на покривите, имаше будка с дебели дървени стени. Но вместо опънати на тетивите стрели от прозореца й стърчеше сивият конус на рупор. Думите, които се търкаляха бумтящо от него, бяха с дълбокия силен глас на Басрахип, висшия свещеник на паешката богиня.

Кукловодът на Гедер.

— Чуйте гласа ми — викаше той. — Вие вече сте загубили. Няма смисъл да се биете. Не можете да спечелите. Чуйте гласа ми…