Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Гедер лежеше в прахоляка, подложил ръка под тила си. Чу котешки стъпки — някоя от предишните тукашни обитателки беше надушила кокалите от пилето. Последва трескаво трошене на по-малките кости, премляскване, малък грапав език, който обира и последните трошици. После Гедер се размърда, котката побягна и той съжали, че я е подплашил.

Не си беше давал сметка до каква степен пламъчето на свещта е затопляло малкото помещение — сега, без него, въздухът бързо изстиваше. Гедер се мъчеше да заспи, дори започна да брои наум вдишванията и издишванията си, както правеше като малък. Съзнателно отпусна мускулите на тялото си, като започна от стъпалата нагоре. Стана още по-студено, но студът вече не го мъчеше толкова. Много бавно той усети как съзнанието му се отпуска и се хлъзва към тихия уют на мрака. Когато Ситрин се обърна насън и се сгуши в него, той го регистрира като факт, и само толкова.

Последната му свързана мисъл гласеше, че да спиш до жена не е чак толкова страшно.

Битката за Камнипол се вихреше вече седмица, насилието провокираше насилие, всяка атака водеше до отмъщение и отмъщение за отмъщението. На два пъти бе имало нападения и срещу неговата къща, но и двата пъти атаките бяха отблъснати. Хранителните запаси на града намаляваха, водата в цистерните — също. Високото лятно слънце се бе включило в битката с незапомнени жеги. Печеше от безоблачното синьо небе, мореше цветята, дори дърветата вехнеха, а хората докарваше до лудост.

Досън стоеше на покрива на къщата на Алан Клин с ръце зад гърба, вирнал брадичка в израз на показна, но куха самоувереност. Неговият град страдаше. Народът му страдаше. Ако мобилизираше останките от армията си, Астерилхолд спокойно можеше да ги струпа пред портите на града, без никой в Камнипол да разбере и без това да промени драстично нещата. Обсадата, която сами си бяха спретнали, не беше по силите и на най-големия им враг. Все едно любимото ти куче полудява бавно, хапе се до смърт, а ти го гледаш безсилен в хватката на скръб и ужас. Така се чувстваше Досън.

Алан Клин се изкашля зад него. Миркус Шоут, комуто оригиналност по принцип липсваше, направи същото. Досън се обърна към своите съветници. Патриоти, които хората мислеха за предатели. Естин Серсилиан беше мъртъв, посечен на улицата. Одерд Мастелин изглеждаше смален, уморен, умърлушен. От живите единствено лорд Баниен не беше с тях. Сутринта бе тръгнал с десетина мъже да спаси каквото може от своята къща, която бе изгоряла през нощта.

— Не можем да продължаваме по този начин — каза Клин.

— Знам.

На улицата долу трябваше да има мъже и жени, кучета и деца. Слугини трябваше да прибират дрехите на господарите си от градската пералня. Коне трябваше да теглят каруци с ряпа и моркови към пазарния площад. Вместо това по улицата обикаляха въоръжени мъже с уморени очи. Негови мъже, а също на Клин и Баниен. Над къщата се вееше и знамето на Астер, знак за лоялност, който с всеки ден значеше все по-малко.

— Ако държахме крал Лечан — каза Мастелин, — можехме да твърдим, че сме легитимните защитници на трона. Защото държим в плен врага на короната.

— Сигурни ли сме, че не е убит? — попита Миркус Шоут.

Клин се изсмя ниско и злостно и каза:

— Не сме сигурни дали някой го храни . Може да е ритнал камбаната от глад.

— Тогава трябва да се предадем — каза Шоут.

— Не и на Палиако, никога — каза Досън. — Ако ще оставяме оръжията, трябва да е в краката на принца. Иначе всичко, което говорят за нас, ще излезе истина.

— Мисля, че подценяваш онова, което говорят за нас — каза Клин. — А и едва ли има значение. Ако не намерим Палиако или принца, на кого ще се предадем? На Даскелин? На Брут? Или на някой от другите, първия, когото срещнем на улицата? Никой от тях не може да ни гарантира опрощение, никой.

— А защо те да не се предадат на нас? — попита намусено Шоут.

— Защото печелят — каза Клин и в гласа му прозвуча отчаяние.

— Ами свещениците? — каза Досън. — Открихме ли някой от тях?

— Само няколко — каза Клин. — От висшия им свещеник няма и следа.

— И заловените къде са? — попита Мастелин.

— На дъното на Прореза — отговори Клин. — Хвърлихме ги от моста. Но преди това си поговорих с един от тях. Чух интересни неща.

— Не ми пука какво казват свинете, когато грухтят — прекъсна го Досън, но Клин въпреки това продължи:

— Каза, че Палиако ръководел цялата битка от тайна кула в Кралски шпил. И че имал някаква магическа защита. Остриетата минавали през него като през мъгла.