Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

А после й разказа за първата си поява в кралския двор. За първата си военна кампания.

Когато спомена Ванаи, Ситрин застина. Не че изражението й се затвори, но някак се обърна навътре, отрезвя. Нещо му нашепваше да млъкне, но колкото повече се умълчаваше Ситрин, толкова повече му се искаше да я разсее, да я разсмее. Тревогата го тласкаше неотвратимо напред и той преувеличаваше собствените си провали и недостатъци, за да постигне комичен ефект. Всички други му се смееха, значи и тя би могла да се разсмее, но уви, Ситрин само кимаше мълчаливо. Гедер знаеше, че трябва да смени темата, преди да е стигнал до опожаряването на града, но разказът и виното се бяха сдобили със свой собствен живот и Гедер слушаше с растящ ужас собствения си разказ как Терниган завладява града и назначава Алан Клин за протектор. Разказа й и за собствената си роля като маша на Клин.

Когато спомена за кервана, който уж изнасял незаконно богатството на Ванаи извън пределите на града, тя малко се пооживи. Когато стигна до набега си южно от драконовия път, затънал до колене в ледена кал в компанията на тимзински войници, които го презираха, Ситрин вече го слушаше с истинско внимание. Гедер дори си призна — за пръв път пред друг човек, — че е намерил съкровището и си е затворил очите. Невярващото й изражение граничеше с комичното.

— Знам — каза той и поклати глава. — Постъпих глупаво и дребнаво. Ако ме бяха хванали, като нищо можеше да ме обесят за измяна, но Клин беше толкова самовлюбен… не намирам думи, с които да го опиша.

Тя го гледаше, сякаш го вижда за пръв път, а усмивката й беше като балсам върху рана от изгаряне. Той се ухили и сви рамене.

— Взех си малко — призна. — Колкото да купя две-три книги, когато се прибера във Ванаи.

— Ще се вземеш я — каза Ситрин и поклати в недоумение глава. И одобрително също, което внезапно го изпълни с гордост заради проявения кураж. — Значи си бил в града, когато са го подпалили.

Гедер си пое дълбоко дъх. Изпълни го див ужас. Той го потисна, но не успя да го прогони.

— Всъщност бях протектор на града.

Лицето й застина.

— Тоест ти си издал заповедта?

Истината го пареше. Толкова лесно би било да отговори с едно простичко „да“. Но му се искаше тя да го хареса.

— Не — каза Гедер. — Заповедта дойде отгоре. Но и аз не се възпротивих. А трябваше. Беше грешка. Ужасна грешка. Ужасна и глупава грешка. Онзи, който е издал заповедта, явно не си е давал сметка какво означава. Какво означава наистина. Още сънувам кошмари. Ти… била ли си във Ванаи?

— Израснах там — каза тя. — Там са погребани родителите ми, а банката ме взе за повереница. Изгубих всичко и всички в пожара.

Гедер изтръпна от страх и благодари мълчаливо на бог, че е решил да излъже. Вината го заля, удави го.

— Съжалявам — измърмори той и погледна встрани.

— Не знам — каза Ситрин. — Аз ги обичах, но те мен — не. Е, Кам може и да ме е обичала малко. Но магистър Иманиел… той не обичаше никого, поне така мисля. Просто си беше такъв. Заболя ме, като разбрах, че са загинали, но…

— Но?

— Но не знам коя щях да съм сега, ако бяха оцелели — каза тя. Говореше с ясната дикция на човек, който е пил точно толкова, че да внимава с произношението. — Липсват ми. И дълго ги оплаквах. Но ми харесва онова, в което се превърнах. Харесвам работата си. Всичко е пред мен. Нещата, които са се случили, за да стигна дотук? Какво право имам да ги съдя? Добри. Лоши. Коя щях да съм сега, ако имах родители? Коя щях да съм, ако бях стигнала до Карс? Ако нещо ужасно води до нещо добро, кои сме ние, че да съдим съдбата?

— Не знам — каза той, макар че онова за Карс не го схвана. Ситрин идваше от Карс, така че все трябваше да е стигнала дотам на някакъв етап.

Тя вдигна меха, глътна веднъж, още веднъж — и дотам. Последната глътка. Няколко червени капки се стекоха от ъгълчето на устата й и тя ги изтри с ръкав. Усмихна се. Изражението й беше лениво и доволно, съвсем не на място за това подземие насред гражданска война.

— Така — каза тя и остави празния мях на земята. — Вече съм достатъчно пияна, за да заспя.

— Ами, добре. Лека нощ, магистра.

Тя кимна замаяно, но очите й грееха весели.

— Лека нощ и на теб, милорд регент. Да видим кой пръв ще търси дом за нощното гърне. — Наведе се напред и духна свещта.

Мракът беше пълен, непрогледен. Гедер откри опипом някакво одеяло и се загърна. Плюските по ръката го сърбяха, но не нетърпимо. Чу как Ситрин се бори със своето одеяло, върти се от едната на другата страна и ругае под нос. Дишането й беше плитко и нетърпеливо, после се забави и се успокои и тя захърка тихичко във високите регистри.