Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Извъртя се, вдигнал отбранително меча си, но закъсня с частица от секундата. Чукът, който беше донесъл да разбие ключалката на сейфа, вече летеше към носа му. Нещо изхрущя влажно и светът избухна в болка. Маркъс усети, че изтръгват меча от ръката му, но някак отдалеч, сякаш се случваше на друг. Метна се слепешката напред, рамото му попадна в нещо меко, опита се да събори Ярдем на пода, но тралгунът се изплъзна наляво и уви лакът около гърлото му. Маркъс го ритна, опитваше се да извие глава надолу, за да го захапе за ръката, но не успя. Имаше вкус на кръв в устата си, не можеше да диша през носа. Впи пръсти в ръката, която го душеше. Замириса му на дим. Светът се сви до сивкава далечна точка, а после угасна.

Когато се свести, установи, че ръцете и краката му са вързани зад гърба, а устата му е запушена с някакъв парцал, който на свой ред е стегнат около главата му с широка каишка. На главата му беше надяната торба, което затрудняваше дишането му още повече. Натоварен беше в ръчната количка, чиито дървени колелета трополяха по калдъръма. Носът му пулсираше и болката се стрелкаше чак до мозъка. Размърда се в опит да се превърти, да се надигне или да се развика. Каквото и да е.

— Това ли е доставката? — попита непознат глас.

— Това — каза Ярдем. — Знаеш къде да я закараш, нали?

— Знам. Но не давам гаранция, ако се измъкне по пътя. Аз не съм войник.

— Аз пък съм — каза Ярдем. — Няма да се измъкне.

Вдигнаха го и го метнаха на някакви дъски. Издрънчаха вериги, после широка кожена ивица го стегна през гърдите, друга през краката над коленете. Торбата се изхлузи и Маркъс видя, че са го натоварили в каруца. В една от дъските имаше голяма желязна халка и Ярдем тъкмо затягаше веригата му към нея. Гняв вля сили в жилите на Маркъс и той се надигна, но Ярдем го бутна почти небрежно да легне.

— Още колко ще се бавиш? — попита каруцарят.

— Почти приключих — изсумтя Ярдем. Дръпна веригата и Маркъс се пльосна на дъските. Рамото и хълбокът му изтръпнаха от болка. От носа му отново потече кръв. Изви врат и видя спокойното лице на тралгуна. По ръцете на Ярдем имаше кръв, на ухото му имаше рана, която Маркъс не помнеше да му е нанасял. Дълбоко в себе си все още таеше надежда, че Ярдем ще го пусне. Че всичко това е шега, урок или началото на някаква религиозна проповед.

Другата част от съзнанието му, тази, която разбираше какво става, гледаше нагоре към бившия му приятел и си мислеше: „Ще те убия, рано или късно ще те убия.“

Ярдем най-после заговори и гласът му беше съвсем спокоен. Все едно говореше за времето или за нов набор в отряда. Или за нещо друго от този сорт.

— Денят, когато ще те хвърля в канавката и ще поема командването на отряда, сър? Този ден е днес.

Слязоха под земята.

Отначало Гедер смяташе, че просто ще следват пътеките край скалната стена, ще се спуснат надолу и ще намерят проход, който да ги отведе в руините под града. Бледата жена, Ситрин, беше изтъкнала недостатъка на този план — ако използвали пътеки, които използват и други хора, неизбежно щели да срещнат въпросните хора. Не, трябвало да минат по път, по който не минавал никой, да намерят проход, където никой не бил стъпвал от години. И го каза толкова спокойно, сякаш цял живот се е мотала из подземни проходи. Думите й го изплашиха до смърт, но не можеше да отрече логиката в тях.

Денят почти превали, докато актьорите намерят изоставено кътче в града, но важното бе, че намериха. Стар склад, който пустееше от много време, с пропаднал покрив и потъващи в земята стени.

Потъваха, защото имаше в какво да потънат. Гедер, нагизден със стари дрипи, които воняха на парфюм и театрален грим, се остави да го вкарат в порутения склад и оттам надолу към древна арка, която геройски удържаше тежестта на каменните зидове над себе си. Между отломките по пода и дъгата на арката имаше само стъпка — стъпка и нещо разстояние, но по всичко личеше, че котките често навестяват това място и минават свободно навътре и навън. Ситрин се вмъкна първа — пропълзя в мрака само с една малка свещ в лампа с дебело стъкло. Дупката беше толкова малка, че момичето се смъкна на лакти и колене, но след малко извика, че проходът се разширявал. Имало място, така че да идвали и те.

Астер влезе пръв, камънаците стържеха под него. Ситрин не спря да подвиква, докато момчето не я намери.

А после дойде неговият ред.

На годините на Астер Гедер беше синът на господаря на Сламенкърш. Момчета с потекло като неговото нямаше в околността, нямаше и на един ден път езда във всички посоки. Катеренето по дървета, скачането във вода от високи скали, провирането през тесни пещери не бяха част от детството на Гедер. Той нямаше приключенски опит, от който да почерпи. Провираше се напред педя по педя, дневната светлина гаснеше зад него, а той мислеше само за тоновете скала над главата си. Древните камънаци притискаха въздуха, сгъстяваха го. Таванът ставаше все по-нисък, принуждаваше го да пълзи по корем, да се извива като влечуго. Вонята на котешка пикня ставаше по-силна. По едно време реши, че е свърнал в погрешната посока, че се е изгубил в мрака и ще остане тук погребан жив.