Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Тълпата ахна, когато острието се стовари, после избухна в аплодисменти. Хорът от радостни, кръвожадни гласове беше като водопад. Оглушителен водопад. Досън гледаше мълчаливо как един враг на кралството умира в нозете на друг. Поетата отговорност беше благороден жест, но обречен. Жест, който нямаше силата да възпре гнева на Палиако. Ако регентът решеше да пролее астерилхолдска кръв до последната капка, щеше да го направи. Вече никой не можеше да го спре. Никой не беше останал.

Някой го потупваше по рамото, даде си сметка Досън. Пазачът. Досън се отърси от мрачните мисли, изправи се и тръгна обратно към килията. Скестинин вървеше до него, забил поглед в краката си.

Коридорите на Кралски шпил изглеждаха някак различни. По-тесни, по-тъмни. Не се бяха променили, разбира се — замъкът си беше все същият като размер и конструкция още от времето, когато го бяха построили. Но беше и различен. Един по-различен Кралски шпил. Не беше старият Кралски шпил.

Когато излязоха навън, Досън погледна наляво към дуелисткия двор, Прореза отвъд него, а отвъд Прореза — сградите и къщите, една от които преди беше негова. Вятърът се усилваше, притискаше го с топлата си ръка. Миришеше на дъжд. Досън спря да огледа хоризонта за облаци и пазачите го побутнаха да продължи.

Сега, когато Лечан го нямаше, килията изглеждаше по-голяма.

— Е — каза Скестинин.

— Благодаря ти — отвърна Досън. — И поздрави семейството ми от мен.

— Ще ги поздравя.

Скестинин се поколеба — искаше да си тръгне, но не можеше. Досън вдигна вежди.

— За Бариат — каза Скестинин. — Той е чудесен младеж. Гордост за флота и лично за мен. Но при това развитие на нещата… Помолих го да сдаде поста си и реших, че е по-добре аз да ти го кажа. В момента не е разумно един Калиам да командва мечове или кораби. Не е добре за него, не е добре и за двора.

Гневът дойде бърз и чист.

— И дъщеря си ли ще накараш да сдаде брака си с моя син?

Смущението на Скестинин изчезна в миг.

— Бих могъл, ако имаше начин — отвърна той. — Не одобрявам стореното от теб, Досън, но ти ще си понесеш последствията. Моята Сабиха не е имала твоя избор. Преди говореха, че е уличница. Сега ще говорят, че е уличница и предателка.

— Но тя не е такава — каза Досън. — Онова, което приказват хората, рядко отговаря на истината. Сабиха не е предателка, не е и уличница. И ако сама не го знае, без някой да й го каже изрично, значи си я възпитал зле.

В първия миг Скестинин не каза нищо. На лицето му се изписа изумление, което постепенно премина в погнуса. Или по-лошо — в жал.

— Ти никога няма да се промениш, Калиам.

— Да — каза Досън. — Няма.

Гедер крачеше по коридорите на Кралски шпил. Очаквал бе, че от смъртта на крал Лечан ще му олекне. Че екзекуцията ще му донесе някакво облекчение. И със сигурност триумф. Вместо това му беше криво, много криво. Вярвал бе, че върне ли се в собственото си легло, в Кралски шпил, ще се почувства у дома, ще остави изгнанието зад гърба си. А се чувстваше по-чужд отвсякога в гигантския замък.

Когато сам си беше господар, преди крал Симеон да се спомине, често се затваряше в библиотеката, потъваше в дебрите на някой превод и забравяше за света. Забравяше да се храни. Да спи. Цялото му съзнание се фокусираше в една точка, спохождаше го съвършена яснота. А после се случваше неизбежното — нещо нарушаваше транса му и той откриваше, че е гладен, жаден, изтощен и всеки миг ще се напикае в гащите. И дори след като задоволеше всичките си физически нужди, пак се чувстваше разконцентриран, умът му продължаваше да търси най-добрата дума и фраза, най-точния нюанс, който да предаде оригиналната мисъл на автора. Всичко около него — стени, столове, хора — изглеждаше нереално.

Кралски шпил, а и цял Камнипол, му се струваха несъществени и невеществени. Тотално несвързани с него. Мислите му бяха насочени назад, към едно прашно подземие, което вонеше на котешка пикня. Дни в мрак, които няма с какво да запълниш, освен да редиш простички мозайки и да чертаеш логически игри в прахоляка на светлината на едничка свещ и да си говориш с полусинайска банкерка. Ситрин бел Саркор. Част от него още беше там, с нея, в онзи мрак. Всичко останало само го разсейваше от главното.

Гедер знаеше, че е човекът с най-голяма власт в Камнипол, в Антеа, а може би и в целия свят. Осъждаше крале на смърт. Хората, които някога му се смееха, сега се страхуваха от него. Точно това беше искал Гедер, за това си беше мечтал. Сега обаче беше открил, че иска и друго. Искаше да става сутрин и да се облича сам. Искаше да седи в библиотеката си и да чете, докато заспи. Искаше да си говори надълго и нашироко с Астер… или със Ситрин. Искаше отново да усети тялото й до своето.