И защо не? Защо да няма тези неща? Какво можеше да го спре?
Главният лакей беше мъж на възраст с бледо лице и рядка косица около голо петносано теме. Отзова се без бавене на повикването и се приближи с поклони.
— Какво ще заповядате, милорд?
Гедер усети познато неудобство да стяга червата му и побърза да го прогони.
— Аз… реших, че повече не искам да ме обличат. Не ми трябват слуги да ми обличат дрехите, да ме къпят или да ми режат ноктите на краката. Всичко това съм го правил сам за себе си в продължение на години и съм се справял чудесно.
— Достойнството на регента, милорд, точно като достойнството на краля, не е…
— Не те повиках да ми четеш лекции — прекъсна го Гедер. — Тук си да те уведомя, че повече не желая сутрин в спалнята ми да идват хора и да ме обличат. Донасят дрехите, приготвят ваната и изчезват. Разбра ли? Държа на уединение и ще го получа.
— Да, милорд регент — каза главният лакей и стисна устни в израз на разочарование и неодобрение. — Както прецените.
— Това проблем ли е?
Мъжът буквално се тресеше, противоречиви импулси се бореха за надмощие зад воднистите му очи.
— Традицията, лорд Палиако, и достойнството на трона не допускат човек с вашето положение сам да си слугува. Това би се отразило неблагоприятно на…
— Съблечи се — каза Гедер.
— Милорд?
— Дрехите. Съблечи ги.
— Аз не…
Гедер стана и махна към безизразните лица на личната си стража.
— Имам въоръжени мъже на свое разположение. Аз съм регентът на Антеа. Седя на Разсечения трон. Когато ти кажа да направиш нещо, това не е покана за спор. Съблечи си дрехите.
Разтреперан и изчервен, старецът развърза робата си. Ризата отдолу беше от бледожълта коприна. На долните му дрехи, при единия хълбок, имаше кърваво петно от малък кръгъл струпей, от онези, които не зарастват. Срамните му косми бяха жълтеникави, с цвета на престояло сирене, шкембето му беше малко и увиснало. Гедер стана. Сега по лицето на лакея не се четеше нито разочарование, нито неодобрение.
— Какво има, добри ми човече? — каза Гедер. — Някакъв проблем ли? Това май не ти е приятно.
Слугата не отговори.
— Така ли е?
— Милорд?
— Приятно ли ти е?
— Не, милорд.
Гедер се приближи и навря лицето си в лицето му. Слугата примижаваше при всяка изречена дума.
— На мен… също… не ми е… приятно.
Гедер се обърна и излезе от стаята. Чу, че мъжете от личната му гвардия тръгват след него, чу и тихото шумолене на дрехите, които главният лакей бързаше да събере от пода. Речено — сторено. На ритуалните сутрешни унижения беше сложен край, и то по начин, който не би предизвикал пренебрежителна усмивка на ничие лице. И най-сетне облекчението, което не беше изпитал от смъртта на крал Лечан, го изпълни. Странно как уж дребните неща могат да придобият такова голямо значение в живота на човек. Замисли се дали да не разчисти графика си, да отмени всички аудиенции за деня. Да се затвори с няколко подбрани книги в кабинета си и да нареди да му носят там храната и напитките. Вече беше направил някои неща само за себе си — добре де, едно нещо — и всичко му се струваше възможно.
Но не. Не още. Онова с книгите щеше да го остави за друг ден, скоро.
Банкерът, изглежда, се чувстваше в свои води сред великолепието на заседателната зала. Канл Даскелин седеше до него, двамата си говореха усмихнати, сякаш кралят на Астерилхолд не беше екзекутиран пред очите им тази сутрин. Дрехите на Парин Кларк бяха с простичка кройка, но оставяха впечатление по-скоро за фалшива скромност, отколкото за семпла непринуденост. Басрахип седеше в другия край на масата с вечната си любезна усмивка. Гедер се огледа за Ситрин, но я нямаше. Опита се да скрие разочарованието си.
— Милорд регент — каза Даскелин, когато всички освен Басрахип станаха. — Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.
— За мен е удоволствие — каза Гедер. — Очаквах с нетърпение срещата ни. Ситрин говори хубави неща за вас, дори зад гърба ви.
— Радвам се да го чуя — каза Парин Кларк. — Тя ви праща поздрави и се извинява, че не можа да дойде с нас. Понесохме известни загуби във връзка с размириците и някои от тях изискват специалното внимание на магистрата. Сигурен съм, че при други обстоятелства би се радвала да ни придружи.
Гедер погледна към Басрахип и той кимна. В стомаха на Гедер се отпусна възел, за чието съществуване дори не беше подозирал. Радваше се, че Ситрин не го избягва нарочно. Покрай всичко, което му се бе струпало на главата през последните дни, самият той не беше направил опит да я издири. И за това щеше да дойде време. Мисълта да я види отново спираше дъха му.
Читать дальше