Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

— Трябва да намерим прозорец или да излезем навън и да се помъчим да разберем къде сме. Ако не се върнем в спалното преди да загасят свещите, ще разберат, че ни няма.

Продължиха напред, но когато наближиха една врата отляво, тя започна да се отваря.

Момчетата мигновено се завъртяха и хукнаха нагоре по стълбището. Проснаха се на площадката и чуха гласове в коридора под себе си. После чуха отварянето на друга врата и Кейл надигна глава колкото да види как нечия фигура влиза в кухнята, откъдето току-що бяха излезли. Хенри Мъглата пролази до него. Изглеждаше объркан и уплашен.

— Тия гласове — прошепна той. — Нещо не им е наред, но какво?

Кейл също бе забелязал, че са странни и усети в стомаха си някакво необичайно раздвижване. Нямаше къде да отидат, освен да минат през вратата зад тях. Той бързо завъртя дръжката и се вмъкна в стаята. Само че не беше стая, а нещо като балкон с нисък парапет на около три метра от вратата. Кейл пропълзя натам, другите го последваха и тримата се свиха под парапета.

От пространството под балкона долетяха смехове и ръкопляскания.

Не смехът изплаши трите момчета, макар че той рядко се чуваше по тия места и никога не кънтеше тъй мощно и радостно. Много по-силно ги стресна самото му звучене — високо и леко пискливо. Също като гласовете, които бяха чули преди малко в коридора, този звук разбуждаше в тях някаква необикновена тръпка.

— Погледни — прошепна Хенри Мъглата.

— Не — беззвучно размърда устни Кейл.

— Ако не надникнеш, аз ще го сторя.

Кейл стисна ръката му с всичка сила.

— Спипат ли ни, мъртви сме.

Хенри Мъглата неохотно се притисна към парапета. Избухна нов смях, но този път Кейл държеше Хенри под око. После видя, че Клайст се е надигнал на колене и зяпа надолу, омагьосан от извора на тази безгрижна радост. За послушниците смехът бе нещо ехидно, кратко и горчиво. Опита се да го издърпа, но Клайст беше много по-як от Хенри Мъглата и нямаше начин да го отмести без да приложи такава сила, че моментално да се издадат.

Кейл бавно вдигна глава над парапета и надникна към нещо далеч по-тревожно и потресаващо от гледката на храната в кухнята. Сякаш всичко в него се сви под стотици удари с бодливата пръчка на Изкупителите.

В голямата зала под тях имаше около дузина маси, отрупани със същата храна, която бяха видели в кухнята. Масите бяха подредени в кръг, тъй че всеки седящ да може да вижда всички останали и изглеждаше очевидно, че причината за празненството са две девойки, облечени в бяло. Едната изглеждаше поразително — с дълга черна коса и дълбоки зелени очи. Беше красива, но и пухкава като възглавница. В кръга, образуван от масите, имаше голям басейн с топла вода, над чиято повърхност се вдигаше пара. И именно шестте момичета в басейна бяха причината върху ококорените лица на Кейл и Клайст да застине недоверчиво и смаяно изражение, сякаш пред тях се разкриваше самият рай.

Момичетата в басейна бяха голи — розови или кафяви в зависимост от произхода си, но с еднакви сладострастни извивки. Не голотата им изуми момчетата, а простичкият факт, че за пръв път виждаха жена.

Кой би могъл да опише какво изпитваха? Не съществува поет, който да изрази с думи страховитата радост, потреса и страхопочитанието.

Ново ахване — този път откъм Хенри Мъглата.

Шумът накара Кейл да се опомни. Той приклекна и се притисна към парапета. Пребледнели и замаяни, другите последваха примера му.

— Вълшебно — шепнеше тихичко Хенри Мъглата. — Вълшебно, вълшебно, вълшебно.

— Трябва да се измъкнем, иначе сме мъртви.

Кейл пропълзя към вратата, следван от другите двама. Измъкнаха се навън и се ослушаха. Тишина. Спуснаха се по стълбището и тръгнаха по коридора. Навярно съдбата ги закриляше, защото в момента нямаше и помен от хитрите и предпазливи момчета, които се бяха изкатерили до балкона, за да зърнат потресаващата сцена. Но макар да не бяха на себе си, те се добраха до врата, която водеше към нов коридор. Завиха наляво, просто защото нямаха причина да тръгнат надясно.

Оставаше им само половин час, за да се приберат в спалното. След по-малко от минута стигнаха до завой, пет-шест метра по-нататък коридорът завършваше с дебела врата. Лицата им посърнаха.

— Мили Боже! — прошепна Хенри Мъглата.

— След четирийсет минути ще пуснат Назидателите да ни търсят.

— Е, лесно ще ни намерят в този капан.

— А после? — попита Клайст. — Те няма да ни позволят да разкажем какво сме видели тук.