Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

Но Кейл вече бе пристъпил до вратата, с безмълвен изблик на енергия я повдигна от ръждивите панти и натисна. Тя се открехна почти безшумно. Той сграбчи двете вцепенени момчета за раменете и ги тласна през отвора. После се провря подир тях и с още едно мощно усилие затвори вратата — отново почти безшумно.

— Излизай! Веднага — мъжкият глас бе приглушен, но се чуваше достатъчно ясно.

— Дай ми ключа — каза Кейл.

Клайст му го подаде. Кейл се завъртя към вратата и напипа ключалката. После спря. Не знаеше как се използва ключ.

— Клайст! Ти! — прошепна той.

Клайст откри пипнешком ключалката и пъхна вътре тежкия ключ.

— Тихо — каза Кейл.

С трепереща ръка, която знаеше, че успехът е въпрос на живот и смърт, Клайст завъртя ключа.

Стори им се, че щракването прокънтя като удар с чук по железен казан.

— Идвай веднага! — настоя приглушеният глас. Но Кейл долови нотка на неувереност. Който и да стоеше навън в мъглата, не беше сигурен какво точно е чул.

Зачакаха. В тишината звучеше само тихичкото им, боязливо дишане. После смътно дочуха хрущенето на чакъл, когато човекът се извърна. Звукът бързо заглъхна.

— Отива да викне Назидателите.

— Може би не — каза Кейл. — Мисля, че беше Лордът на Благата. Той е мързелив дебелак и не беше сигурен какво е чул. Можеше да претърси храстите, но не си направи труда. Няма да посмее да викне Назидателите с кучетата, щом дори не надникна зад храстите, за да не си натовари сланинестото туловище.

— Ако се върне утре по светло, ще намери вратата — каза Хенри Мъглата. — Дори да избягаме сега, ще ни погнат утре.

— Ще погнат някого и със сигурност ще го спипат, независимо дали е виновен или не. Нищо не ни свързва с това място. Някой ще си изпати здравата, но няма причина да бъдем ние.

— Ами ако е отишъл да търси помощ? — обади се Клайст.

— Отключвай вратата и да изчезваме.

Клайст протегна ръце към вратата и пипнешком спусна длани към ключа, стърчащ от ключалката. Опита се да го завърти, но той не помръдна. Опита пак. Нищо. Тогава завъртя с все сила. Раздаде се пукот.

— Какво беше това? — попита Хенри Мъглата.

— Ключът — каза Клайст. — Строши се в ключалката.

— Какво? — ахна Кейл.

— Строши се. Не можем да излезем. Не и оттук.

— Господи! — възкликна Кейл. — Малоумник такъв. Ако можех да те видя, щях да ти извия врата.

— Може да има друг изход.

— И как ще го намерим в тая непрогледна тъмница? — горчиво попита Кейл.

— Имам светлина — каза Клайст. — Помислих си, че може да ни потрябва.

В тишината се чу как Клайст ровичка из расото си, изпуска нещо, намира го и пак рови. После блеснаха искри — беше щракнал огниво над малко сух мъх. Надигна се пламъче и в светлината му видяха Клайст да поднася към него фитила на малък фенер със свещ. След миг той сложи стъкленото капаче и тримата за пръв път можеха да се огледат наоколо.

Всъщност нямаше кой знае какво за виждане в мъждивата светлина на жълтата лоена свещ, но щом се озърнаха, момчетата веднага разбраха, че не са в стая, а в преграден коридор.

Кейл пое фенера от Клайст и огледа вратата.

— Мазилката не е чак толкова стара — най-много отпреди няколко години.

Нещо изтрополя в ъгъла и тримата си помислиха едно и също: плъхове.

Религията забраняваше на момчетата да ядат плъхове, но поне това табу имаше разумни основания — тия зверчета си бяха жива зараза. Все пак месото им се смяташе за деликатес. Разбира се, не всеки можеше да е плъхокасапин. Умението се ценеше много високо и се предаваше от майстор на чирак само срещу изобилни ласкателства и взаимни услуги. Плъхокасапите бяха потайни и взимаха половината месо като възнаграждение — от време на време тая цена караше някои ловци на плъхове да опитват да се справят и без тях, но катастрофалните последици насърчаваха другите да плащат охотно. Клайст беше опитен плъхокасапин.

— Нямаме време — каза Кейл, като разбра какво си е наумил Клайст. — А и светлината не е добра.

— Мога да одера плъх и на тъмно — отвърна Клайст. — Кой знае колко време ще киснем тук?

Той вдигна полата на расото си и измъкна камъче от тайния джоб в подгъва. Прицели се внимателно, после замахна в полумрака. От ъгъла долетя противен писък и шумолене. Клайст взе фенера от Кейл и пристъпи по посока на звука. Бръкна в джоба си, много внимателно разгъна парче платно и хвана с него зверчето. С рязък замах му прекърши врата и го прибра в същия джоб.

— Ще довърша по-късно.

— Това е коридор — каза Кейл. — Някога трябва да е водил нанякъде, може би все още води.