Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

Като носител на светлината Клайст тръгна пръв.

След по-малко от минута надеждите на Кейл повехнаха. Коридорът стана толкова тесен и нисък, че можеха да продължат само приведени. Нямаше никаква следа от врати, дори и зазидани.

— Това не е коридор — каза най-сетне Кейл все тъй тихо. — Прилича по-скоро на тунел.

Повече от половин час вървяха сравнително бързо въпреки тъмнината, защото подът беше почти съвсем гладък и нямаше купчини пръст или паднали камъни.

По някое време Кейл попита:

— Защо ми казахте, че има храна, след като изобщо не сте стъпвали тук?

— Много просто — каза Хенри Мъглата. — Иначе нямаше да дойдеш, нали?

— И добре щях да сторя. Ти ми обеща храна, Клайст, а аз бях толкова тъп да ти се доверя.

— Аз пък си мислех, че се славиш със своята недоверчивост — отвърна Клайст. — Освен това имаме плъх. Значи не съм излъгал. Така или иначе, има храна.

— Откъде знаеш? — обади се Хенри и по гласа му можеше да се разбере колко е гладен.

— Плъховете са много. А те трябва да ядат. Значи намират храна отнякъде.

Клайст рязко спря.

— Какво има? — попита Хенри.

Клайст протегна фенера напред. Пред тях имаше гладка стена. Без врата.

— Може да е зад мазилката — каза Клайст.

Кейл опипа стената с длан, после почука с юмрук.

— Не е мазилка, а оризово брашно и бетон. Като другите стени.

Нямаше начин да пробият това.

— Ще трябва да се върнем. Може да сме пропуснали някоя врата в стената на тунела. Не гледахме много внимателно.

— Не ми се вярва — каза Кейл. — И освен това… още колко ще гори тоя фенер?

Клайст погледна лоената свещ.

— Двайсет минути.

— Какво да правим? — попита Хенри Мъглата.

— Да изгасим свещта и да помислим — каза Кейл.

— Добра идея — кимна Клайст.

— Радвам се, че я одобри — промърмори Кейл и седна на пода.

Клайст също седна, вдигна стъклото и загаси пламъчето с два пръста.

Тримата седяха в тъмнината, усещайки мириса на животинска мазнина откъм свещта. За тях вонята на изгоряла гранясала лой напомняше само едно — храна.

След пет минути Хенри Мъглата заговори:

— Аз просто… — Той не довърши. Другите двама чакаха. — Това е единият край на тунела… — Той пак млъкна. — Но има разни начини да се влезе в тунел… — Гласът му заглъхна. — Просто ми мина такава мисъл.

— Мисъл ли? — сряза го Кейл. — Недей да се ласкаеш.

Хенри не отговори, но Кейл стана на крака.

— Запали свещта.

Клайст доста се позабави с огнивото и мъха, но накрая отново можеха да виждат. Кейл клекна.

— Дай фенера на Хенри и се качи на раменете ми.

Клайст подаде фенера, после се изкатери върху гърба на Кейл и преметна крака около врата му. Кейл изпъшка и го вдигна нагоре.

— Вземи фенера.

Клайст се подчини.

— Сега огледай тавана.

Клайст вдигна фенера, без изобщо да има представа какво търси.

— Да! — извика той.

— Тихо, по дяволите!

— Там има капак — прошепна радостно Клайст.

— Можеш ли да го достигнеш?

— Да. Дори без много да се протягам.

— Внимавай… бутни съвсем леко. Наоколо може да има някой.

Клайст опря длан в най-близкия ръб на капака и натисна.

— Мърда.

— Опитай се да го избуташ. Опитай да видиш нещо.

Раздаде се стържещ звук.

— Нищо. Тъмно е. Ще сложа фенера горе. — Кратко мълчание. — Пак нищо не виждам.

— Можеш ли да се изкатериш?

— Ако ме изтласкаш за краката. Когато хвана ръба! Сега!

Кейл сграбчи краката му и напъна нагоре. Клайст бавно се издигна, блъсна с ръка и капакът изтропа над тях.

— По-тихо! — изсъска Кейл.

После Клайст изчезна.

Кейл и Хенри чакаха в мрака, едва разсейван от бледата светлинка, която мъждукаше през отвора. Дори и тя помръкна, когато Клайст започна да проучва наоколо. Сетне стана съвсем тъмно.

— Мислиш ли, че няма да ни изостави?

— Ами… — Хенри Мъглата се поколеба. — Така си мисля. Надявам се.

Но той не довърши. Светлината отново се появи, после в отвора изникна главата на Клайст.

— Тук има някаква стая — прошепна той. — Но през друг капак виждам светлина.

— Качвай се на раменете ми — нареди Кейл на Хенри Мъглата.

— Ами ти?

— Аз съм лесен — двамата ще ме издърпате.

Хенри Мъглата беше много по-лек от Клайст и за Кейл не представляваше трудност да го вдигне до капака, където Клайст му помогна да се изкатери.

— Протегни свещта колкото можеш по-надолу.

Клайст увисна от отвора, докато Хенри Мъглата го държеше за краката.

Кейл пристъпи до стената на тунела, вкопчи пръсти в една пукнатина и се издърпа нагоре. После намери още една и още една, докато успя да се пресегне към ръката на Клайст.