Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

— После трябва да избягаме — каза Кейл.

— Да избягаме?

— Точно така, да се измъкнем веднъж завинаги.

— Та ние дори не можем да излезем оттук — възрази Клайст. — А ти говориш за бягство от Светилището.

— Какъв друг избор…

Но шумът от превъртане на ключ във вратата пред тях прекъсна отговора на Кейл. Вратата беше грамадна и дебела поне петнайсет сантиметра, тъй че разполагаха с няколко секунди, за да се скрият. Само че нямаше къде.

Кейл направи знак да се притиснат към стената, където отворената врата щеше да ги закрие, поне докато я затворят. Но нямаха избор — да избягат назад означаваше да се върнат в капана, докато открият, че ги няма, след което ги чакаше бързо залавяне и бавна смърт.

Вратата се открехна с доста усилия, ако се съдеше по ругатните и раздразненото сумтене. Съпроводена от ново сърдито мърморене, тя бавно плъзна към тях, после спря. Някой пъхна отдолу дървен клин, за да я задържи отворена. След още ругатни и пъшкане се раздаде трополене на малка количка. Кейл, който стоеше откъм края на вратата, надзърна и видя позната фигура в черно расо да накуцва по коридора, бутайки количката пред себе си. Когато човекът изчезна зад ъгъла, той махна с ръка на другите двама и бързо мина през вратата.

Озоваха се навън, сред студената мъгла. Още една количка с въглища чакаше реда си да бъде вкарана вътре. Именно затова Подизкупител Смит — мързелив както винаги — беше оставил вратата отворена, вместо да я заключи, както несъмнено му бяха наредили.

При други обстоятелства биха отмъкнали колкото се може повече въглища, но джобовете им бяха пълни с храна, а и не смееха да се бавят.

— Къде сме? — попита Хенри.

— Нямам представа — отвърна Кейл.

Той тръгна по плочника, опитвайки се да пригоди очите си към мъглата и мрака, за да се ориентира. Облекчението от щастливото измъкване започваше да отшумява. Бяха изминали много път по тунела. Сега можеха да са къде ли не в Светилището с неговия лабиринт от плочници, сгради и коридори.

После от мъглата изникнаха два огромни крака. Това бе голямата статуя на Обесения Изкупител, откъдето тръгнаха преди повече от час.

След по-малко от пет минути тримата поотделно застанаха на опашката пред спалното помещение, наричано официално Приют на Вечната Покровителка. Момчетата нито знаеха, нито се интересуваха какво означава това. Всички запяха в хор: „Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ?“ Откакто се помнеха, Изкупителите им втълпяваха отговора на този зловещ въпрос: заради ужасното състояние на черните им души повечето от тях щяха да идат в ада и там да горят навеки. От години насам щом станеше дума за смърт посред нощ — а това се случваше често, — дежурният Изкупител редовно издърпваше Кейл пред групата и вдигаше расото му, за да разкрие синините, които покриваха голия му гръб от врата до под кръста. Белезите бяха с различни размери и в различен стадий на заздравяване, тъй че понякога представляваха удивителна картина с множество варианти на синьо, сиво, зелено, пурпурно и почти златистожълто.

— Вижте тези цветове! — казваше Изкупителят. — Душите ви би трябвало да са бели като крило на гълъбица, ала всъщност изглеждат по-зле от черното и лилавото по гърба на това момче. Така ще ви види Господ: лилави и черни. И ако някой от вас умре тази нощ, едва ли има смисъл да казвам на коя опашка ще се нареди. Колкото до това какво ви чака в края на опашката — там има зверове, дето ще ви изядат, ще ви издрискат и пак ще ви изядат. Чакат ви нажежени до червено метални пещи, където за час ще станете на пепел, мазнината ви ще се изцеди, после дяволът ще замеси от мас и пепел грозно тесто, та пак да се родите, да изгорите и отново да се родите, и тъй цяла вечност.

Веднъж един високопоставен посетител на име Изкупител Комптън, който не харесваше Боско, стана свидетел на тази демонстрация, както и на пердаха, довел до появата на синините.

— Тези момчета — заяви Изкупител Комптън — се възпитават, за да влязат в борба с богохулството на Антагонистите. Употребата на тъй жестоко насилие срещу дете, дори ако то е станало плячка на дявола, ще пречупи духа му много преди да е заякнал дотолкова, че да ни помогне да изличим светотатството от Божия свят.

— Момчето е послушно и изобщо не е плячка на дявола.

Боско, който винаги проявяваше крайна сдържаност, когато ставаше дума за Кейл, моментално се ядоса на себе си, че е позволил да го подтикнат към обяснение, та макар и съвсем мъгляво.