Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

— Тогава защо позволявате всичко това?

— Не питайте за причината. Вярвайте.

— Отговорете ми, Изкупителю.

— Вече казах — не питайте.

Изкупител Комптън се оказа по-благоразумен от Боско и млъкна, но по-късно заръча на двама от платените си осведомители в Светилището да научат каквото могат за момчето с лилавите белези по гърба.

„Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ? Ами ако умра тази нощ?“ Кейл и другите двама се тътреха към леглата и мънкаха напевното заклинание, почти загубило смисъла си след толкова години повторение. Внезапно то си възвърна страховитата мощ, която притежаваше в детството им, когато лежаха будни по цяла нощ и твърдо вярваха, че щом затворят очи, ще усетят горещата паст на звяра или ще чуят как дрънчи опушената врата на пещта.

След десет минути огромната барака бе пълна и вратата заключена. В абсолютна тишина петстотин момчета се готвеха да заспят в необятното, мразовито и зле осветено помещение. После свещите изгаснаха и момчетата бързо се унесоха в сън, защото бяха на крак от пет сутринта. Из спалното се разнесе пъстра смес от хъркане, хленч, стонове и сумтене, докато момчетата потъваха в утехата или ужаса на сънищата.

Разбира се, три от тях не заспаха веднага и останаха будни часове наред.

Кейл се събуди рано. Имаше този навик откакто се помнеше. Така разполагаше с цял час уединение — доколкото може да има уединение в помещение с още петстотин спящи момчета. Но в предутринната тъмнина никой не разговаряше с него, не го дебнеше, не му казваше какво да прави, не го заплашваше и не търсеше повод да го пребие или направо да му отнеме живота. Макар и гладен, поне лежеше на топло. И разбира се, тогава си спомни за храната. Беше безразсъдно да посяга към расото, закачено до леглото, но го подтикваше нещо неудържимо — не просто гладът, с който живееше непрестанно, а насладата, мисълта, непоносимото удоволствие да хапне нещо с тъй вълшебен вкус. Без да бърза, той бръкна в джоба, извади първото, което напипа — бисквита с пълнеж от яйчен крем — и я натъпка в устата си.

Отначало имаше чувството, че ще полудее от наслада. Вкусът на захар и масло избухна не само в устата, но и в мозъка, дори в душата му. Той дъвчеше и преглъщаше с неописуемо удоволствие.

И после, разбира се, му призля. Не беше свикнал с такава храна, както един слон не е свикнал да лети из въздуха. Също като човек, умиращ от глад или жажда, трябваше да поема капка по капка и троха по троха, иначе тялото му щеше да се разбунтува и да умре тъкмо от това, за което копнееше тъй страстно. Половин час Кейл лежа неподвижно, полагайки отчаяни усилия да не повърне.

Когато започна да се съвзема, той чу как един от Изкупителите прави редовната обиколка преди събуждането. Коравите му подметки тракаха по каменния под докато крачеше покрай спящите момчета. Това продължи десетина минути. После крачката внезапно се ускори и Изкупителят шумно запляска с длани. СТАВАЙ! СТАВАЙ! СТАВАЙ!

Все още замаян, Кейл стана и започна да навлича расото си, като внимаваше да не падне нещо от претъпканите му джобове, а наоколо петстотинте момчета пъшкаха и залитайки се надигаха на крака.

Няколко минути по-късно се отправиха под дъжда към голямата каменна Базилика на Вечното милосърдие, където през следващите два часа мънкаха молитви под надзора на десет Изкупители, които провеждаха литургията, използвайки думи, отдавна загубили всякакъв смисъл. Кейл нямаше нищо против, още от малък се беше научил да спи с отворени очи, докато мънка заедно с другите. Само една малка част от съзнанието му беше нащрек за Изкупители, дебнещи онези, които не проявяват достатъчно усърдие.

После дойде времето за закуска, пак сива каша и „мъртвешки крак“ — нещо като питка от животинска и растителна мазнина, най-често гранясала, и разни видове семена. Беше отвратителна на вкус, но много хранителна. Всъщност само тази гнусна смес спасяваше момчетата от гладна смърт. Изкупителите желаеха те да получават колкото се може по-малко радости от живота, но плановете им за една бъдеща велика война срещу Антагонистите изискваха момчетата да бъдат силни. Онези, които успееха да оцелеят, разбира се.

Едва към осем часа, докато чакаха на опашка за тренировка пред Терена на Всеопрощаващия Изкупител, тримата успяха да поговорят отново.

— Зле ми е — каза Клайст.

— И на мен — прошепна Хенри Мъглата.

— Едва не повърнах — призна Кейл.

— Ще трябва да скрием храната.