Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

Пръстите им се сплетоха.

— Ще се справиш ли?

— Ти гледай себе си, Кейл. Сега ще подам фенера на Хенри.

Провиснал до кръста през отвора, той протегна другата си ръка към Хенри Мъглата и светлината отново изчезна.

— Броя до три. — Клайст помълча. — Едно, две, три.

Кейл увисна във въздуха — Клайст глухо изпъшка от тежестта му. Повися малко, изчаквайки да престане да се люлее. После посегна нагоре със свободната си ръка и се вкопчи в рамото на Клайст, а Хенри задърпа краката му. Издигнаха се само с петнайсет сантиметра, но това бе достатъчно за да може Кейл да се хване за ръба и да облекчи натоварването на другите двама. Повися малко така, после го издърпаха през отвора върху дървения под.

Дълго лежаха задъхани. Накрая Кейл се изправи.

— Покажи ми другия капак.

Клайст стана, вдигна гаснещия фенер и отиде до другия край на стаята, която според Кейл имаше размери около шест на пет метра.

Клайст коленичи до нов капак в пода. Другите двама го последваха. Както бе казал, от едната страна на капака имаше тесен процеп. Кейл приближи око доколкото можеше, но не видя нищо, освен че отвъд имаше светлина. Тогава притисна ухо към пролуката.

— Какво…

— Тихо! — изсъска Кейл.

Той остана така цели две минути. После седна и се захвана с капака. Не откри дръжка или нещо подобно, затова опипа около ръбовете, докато намери достатъчно голям процеп, за да избута капака към другия край на отвора. Раздаде се стържещ звук и капакът помръдна леко. Кейл примижа от раздразнение. Нямаше място дори колкото да пъхне пръст, затова трябваше да забие нокти в дървото, за да дръпне нагоре. Болеше, но след малко го повдигна колкото да пъхне дланта си отдолу. После измести капака настрани и тримата надникнаха надолу.

На около пет метра под себе си зърнаха гледка, каквато виждаха за пръв в своя живот; гледка, каквато не бяха дори и сънували.

Абсолютно безмълвни и неподвижни трите момчета продължаваха да се взират в кухнята, защото помещението под тях бе точно това. Навсякъде имаше чинии с храна: пилета с хрупкава кожичка, натъркана със сол и млян пипер; дебели резени говеждо месо; свинско с тъй крехка коричка, че ако я захапеше човек, би изхрущяла като строшена вейка. Имаше едро нарязан хляб с тъмна, на места дори черна кора, имаше купчинки нарязан лук, оцветен с нещо червено, имаше ориз с плодове, едри стафиди и ябълки. И пудинги: целувки като заскрежени планини, тъмножълт яйчен крем и панички с подквасена сметана.

Момчетата дори не знаеха имената на повечето от нещата, които виждаха — защо ти е название за яйчен крем, когато не си и сънувал, че може да съществува? Как да си въобразят, че тия едри парчета телешко и пилешко имат някаква връзка с варените обрезки от пилешки дреболии, крака и глави, смлени и натъпкани в черва — тяхната единствена представа за месо? Помислете си колко странни биха били цветовете и гледките на нашия свят за един слепец, ако внезапно прогледне, или как някой глух по рождение би възприел мелодията на оркестър от сто флейти.

Но макар да бяха смаяни и объркани, гладът ги тласна през отвора. Трите момчета се залюляха като маймунки настрани от масата и скочиха насред кухнята. Там застинаха, поразени от изобилието наоколо. Дори Кейл едва не забрави, че трябва да затворят капака. Замаян от вълшебните аромати и цветове, той махна няколко чинии от масата и стъпи отгоре. Като изпъна ръце до краен предел, успя да издърпа капака на място.

Когато се върна на пода, другите двама вече крадяха храна с умението на опитни лешояди. От всяка чиния взимаха само по едно парченце и преподреждаха храната така, че липсата да не личи. Не можеха да не хапнат по някой залък хляб или пилешко, но повечето от плячката отиваше в забранените джобове, зашити отвътре в расата им тъкмо с такава цел — да крият в тях всичко, което може да бъде отмъкнато.

На Кейл му призляваше от тежките аромати, които сякаш нахлуваха в мозъка като странни, отровни изпарения.

— Не яжте. Вземете само колкото можете да скриете — нареди той на другите двама, но и на себе си.

Сякаш събудени от дълбок сън, Клайст и Хенри Мъглата започнаха да осъзнават каква опасност ги грози. Кейл застана до вратата и се ослуша, после лекичко я открехна. Видя коридор.

— Един Господ знае къде сме — каза той. — Но трябва да намерим скривалище.

С тези думи той отвори вратата и излезе. Другите двама го последваха плахо.

Бързо тръгнаха напред, като се притискаха към стената. След няколко метра стигнаха до стълбище за нагоре. Хенри Мъглата пристъпи натам, но Кейл поклати глава.