Пол Хофман - Лявата ръка на Бога

— Хенри.

— Знам му името. Какъв прякор сте му измислили?

— Наричаме го Хенри Мъглата.

Лорд-Боеца пак се разсмя, но този път с лек уклон към нормално веселие.

— Много добре — каза той. — Попитах го кога са дошли новите момчета и той каза, че не бил сигурен — някъде между осмата и деветата камбана. После го попитах колко са и той рече петнайсетина, но можело и да са повече. — Изкупителят погледна Кейл в очите. — Напердаших го, та занапред да е по-точен. Ти какво мислиш?

— За мен е безразлично, Изкупителю — отговори Кейл с равен глас. — Щом сте го наказали, значи е заслужавал.

— Тъй ли? Колко мило, че мислиш така. По кое време дойдоха?

— Точно преди пет.

— Колко бяха?

— Двайсет.

— На каква възраст?

— Нямаше по-малки от седем години и по-големи от девет.

— Какви бяха?

— Четири централчета, четири чужбинчета, три извивчета, пет метисчета, три маямчета и едно, което не успях да позная.

Лорд-Боеца изсумтя, сякаш бе недоволен, че е получил толкова точен отговор на въпросите си.

— Иди до дъската. Приготвил съм ти главоблъсканица. Десет минути.

Кейл пристъпи до голямата маса с размери шест на шест метра, върху която Лорд-Боеца бе разпънал карта, чиито краища леко провисваха отстрани. Някои от картинките се разпознаваха лесно — хълмове, реки, гори, — но по останалата част имаше множество малки дървени плочки, ту подредени, ту привидно разхвърляни, върху които бяха изписани числа и йероглифи. Кейл се загледа в картата, докато изтече определеното време, после вдигна очи.

— Е? — изрече Лорд-Боеца.

Кейл започна да подрежда решението си.

Двайсет минути по-късно той приключи, но ръцете му останаха протегнати напред.

— Много изобретателно. Дори впечатляващо — каза Лорд-Боеца.

Нещо се промени едва доловимо в очите на Кейл. После Лорд-Боеца със смайваща бързина стовари върху ръката му кожения си ремък, гъсто осеян със ситни железни шипове.

Кейл примижа и стисна зъби от болка. Но лицето му веднага си възвърна бдително-хладното изражение — единственото, което показваше напоследък пред Изкупителя. Лорд-Боеца седна и огледа момчето така, сякаш виждаше някакъв интересен, но в същото време досаден предмет.

— Кога ще се научиш, че когато вършиш нещо по хитър и оригинален начин, се подчиняваш единствено на собствената си гордост? Това решение може и да е сполучливо, но е неразумно рисковано. Знаеш много добре изпробваното решение на задачата. Във войната скромният успех винаги е по-добър от блестящия. Постарай се да разбереш защо. — Той яростно удари с юмрук по масата. — Забравил ли си, че един Изкупител има правото да убие на място всяко момче, което стори нещо неочаквано?

Той тресна с юмрук още веднъж, скочи на крака и яростно се вторачи в момчето. От четирите дупчици върху протегнатата лява ръка на Кейл бликаха тънички струйки кръв.

— Никой друг нямаше да те глези като мен. Лордът на Дисциплината ти е хвърлил око. Той обича да дава нагледен пример на всяка трета-четвърта година. Искаш ли да свършиш като Символ Верую?

Кейл гледаше право напред и мълчеше.

— Отговаряй!

— Не, Изкупителю.

— Мислиш, че си ни много нужен, хлапак некадърен?

— Не, Изкупителю.

— Виноват съм, виноват, прискърбно виноват — каза Лорд-Боеца и трикратно се удари по гърдите. — Имаш двайсет и четири часа да обмислиш греховете си, после ще се явиш за покаяние пред Лорда на Дисциплината.

— Да, Изкупителю.

— А сега се пръждосвай.

Момчето отпусна ръце, завъртя се и тръгна към вратата.

— Да не окапеш килима с кръв — подвикна Лорд-Боеца.

Кейл отвори вратата със здравата си ръка и излезе.

Останал сам в килията си, Лорд-Боеца гледаше как вратата се затваря. Щом тя щракна, едва сдържаната ярост изчезна от лицето му, заменена от замислено любопитство.

Навън в коридора Кейл спря за момент под ужасната кафеникава светлина, която проникваше навсякъде из Светилището и огледа лявата си ръка. Раните не бяха дълбоки, защото шиповете по ремъка имаха за цел да причиняват остра болка без сериозни последствия. Той стисна юмрук с все сила и главата му затрепери, сякаш дълбоко в черепа му бе избухнало малко земетресение. Едри капки кръв се поръсиха на пода. После разпусна юмрука си и в мътната светлина по лицето му плъзна изражение на ужасяваща безнадеждност. След миг изражението изчезна и Кейл се отдалечи по коридора.

Никое от момчетата не знаеше колко бяха общо в Светилището. Някои твърдяха, че бройката достигала десет хиляди и нараствала всеки месец. Точно нарастването се обсъждаше най-често. Дори престоялите тук почти двайсет години бяха единодушни, че до преди пет години бройката, каквато и да бе тя, не се е променяла. Но напоследък несъмнено растеше. Изкупителите се държаха различно, което само по себе си изглеждаше зловещо и странно — навиците им и верността към миналото бяха за тях по-насъщни от въздуха. Всеки ден трябваше да е като миналия, всеки месец като предишния. Никоя година не биваше да е по-различна от предхождащата. Но сега нарасналата бройка налагаше да се извършат промени. Леглата в спалните вече бяха на два, та дори и на три етажа, за да се настанят новопристигналите. Божествените служби се провеждаха поетапно, та всички да могат да се молят и да събират всекидневните символи против вечно проклятие. А сега и храненето ставаше на смени. Но момчетата нямаха ни най-малка представа какви са причините за тия промени.