Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

За Кейл и Хенри Мъглата напредването не се оказа лесно. Макар че подовете бяха разчистени, всичко над две стъпки височина беше изпълнено с обесени свещеници, така че придвижването им бе бавно и необикновено, с пробиване на път през гъстото множество висящи тела. Както и очакваше, Уиндзор бързо се загуби, но докато гледаше през един прозорец, забеляза, че макар да не вижда двете момчета, може да проследи пътя им по телата, които оставаха разлюлени след тях. Реши, че ще е по-бързо, въпреки честите спирания да проверява напредъка им, да пълзи под свещениците, вместо да ги разбутва от пътя си. Същата мисъл беше хрумнала и на Кейл и Хенри Мъглата. Но те не само че намираха идеята да пълзят под бившите си господари за неприятна, но и в интерес на истината, се наслаждаваха на преживяването. Обикновените войници може да бяха уплашени от мрачната готовност на Изкупителите да прегърнат смъртта по такъв ужасен и решителен начин, но Кейл и Хенри Мъглата бяха замесени от по-жилаво тесто — този злокобен край им се струваше напълно заслужен и по-добър от всичко, което биха могли да измислят самите те. Няма да е преувеличено да кажем, че щом преодоляха началния шок, те бяха развълнувани от станалото — екстаз на задоволство, че всичките им страдания са възмездени по някакъв начин. Тази смърт бе много сладка и за двама им — сладост, която изискваше да бъде завършена от среща със самия Боско, жив или мъртъв.

По едно време Уиндзор се приближи на четирийсет метра от тях, но мракът и заплетените пътеки отново го надвиха. Той сви в грешна посока и запълзя под свода от островърхи стъпала още по-навътре в лабиринта на Светилището.

Щом стигнаха края на най-големия коридор, Кейл и Хенри Мъглата чуха звук. Отначало беше трудно да го различат. Той ту спираше, ту започваше пак — беше нещо като дращене на пленено животинче, което се мъчи да избяга. Беше отчаян звук: дращене, тишина, дращене. В сгъстяващия се мрак и тишина косите им настръхваха от него. Дращене, тишина, дращене. После странен шушнещ и пърполещ звук. Те бавно се приближиха до края на коридора, който тук свиваше надясно към нещо като голяма стая. Нервни, те се снижиха към пода и видяха какво причинява звука: обути в сандали крака, които трескаво биеха и драпаха по пода, мъчейки се да намерят здрава опора, която да поеме тежестта на тялото. Сигурно възелът се бе разхлабил, или пък въжето се бе разтеглило. В ъгъла на коридора имаше достатъчно място двамата да се облегнат на стената, без редиците провиснали крака да им се мотаят в лицата.

— Става прекалено тъмно, нищо не се вижда — отбеляза Хенри Мъглата.

Драс, драс, драс.

— Съвсем близо сме — намира се от другата страна на тази стена.

Драс, драс, драс.

— Този звук… Тръпки ме побиват от него.

— Ами, да се махаме тогава.

Тръгнаха покрай стената, притискайки се към камъните. Драс, драс, драс, драс. После изведнъж се раздаде бясно и отчаяно драпане и хъхрене, когато задушаващият се човек, жадуващ за въздух, зарита в опит да намери опора в пода.

— О, за Бога! — възкликна Хенри Мъглата, разбута висящите трупове и сграбчи душащия се Изкупител през кръста, за да намали тежестта и да среже въжето с ножа си.

Умиращият, който почти си беше заминал, си пое дъх и се свести — но само донякъде. Той беше надзиравал бесенето и беше сред последните обесени. Въжето му се бе сторило хубаво, но се оказа от по-долнокачествен материал и се разтегли, което позволи на върховете на пръстите му да поемат достатъчна част от теглото му, за да го запазят жив в продължение на часове. Когато Хенри Мъглата го хвана през кръста, той успя да вдиша и започна да се съвзема от смъртния кошмар, от който се опитваше да се спаси: един дявол идваше за него — дебел, с изцъклени очи и стърчащи нарядко зъби, целият розово-бял, с лепкава, капеща червена ерекция, който се смееше безумно, както би могло да се смее някое прасе.

Не Хенри Мъглата, а ужасният демон го държеше в обятията си. Шарейки с ръце за нещо, което да го спаси, той измъкна подострен молив, с който бе отмятал обесените в списъка си, и със силата на неописуемо ужасѐн човек мушна към държащото го създание. То извика и падна, като изпусна Изкупителя, чийто врат най-сетне се скърши.

— Ох! Ох!

— Какво има?

— Копелето ме намушка.

Кейл си запробива път през висящите тела, които му се присмиваха, като се блъскаха в него и едно в друго. Около вече мъртвия Изкупител имаше малко повече простор — когато беше дошъл да се обеси, тук бе останало известно място. Хенри Мъглата опипваше мястото, протегнал ръка под мишницата към гърба си.