Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— Намушка ме — възкликна той възмутено. — Намушка ме с шибан молив!

Изкупителят, чиято душа сега пребиваваше във вечно блаженство — или пък не, — действително стискаше молив в дясната си ръка.

— Късмет, нищо повече. Постъпката ти беше адски глупава.

— Млъквай — погледни как е.

Той вдигна лявата си ръка и се обърна. На Кейл му отне известно време да намери дупката във вълната; наложи се да я среже, за да огледа раната както трябва.

Наистина, там имаше дупка с формата на молив — но кръвта не беше много, макар че бликаше на леки тласъци.

— Как е?

— Ами, не бих искал да се случи на мен — сигурно е болезнено.

— Така е.

— Не е толкова зле. Хайде да се връщаме, ще те превържат.

— Всичко е наред. Вече стигнахме дотук. Дай ми минутка-две.

Вдиша дълбоко няколко пъти и започна да се съвзема.

— Колко още?

— Малко по-нататък по коридора е.

— Мислиш ли, че е още жив? Може би чака, за да те отнесе със себе си.

— Сигурно изобщо няма да е там.

— Ха на бас, на един долар.

— Не.

— Защо?

— Какъв е смисълът?

— Чувствам се малко замаян — каза Хенри Мъглата. И наистина изглеждаше така. Малки капки пот бяха оросили лицето му и бе пребледнял. Седна и се подпря на стената. Видът му не се понрави на Кейл.

— Дай да видя пак раната.

Хенри Мъглата се обърна надясно. От раната бликаше слабо кръв — не прекалено зле, но повече, отколкото очакваше. Сигурно бе по-дълбока, отколкото си мислеше. Но още докато гледаше, кръвта спря. Кейл облегна Хенри Мъглата на стената, но той вече бе мъртъв.

ИдрисПюк стоеше на главния площад на Светилището и разговаряше с Фаншоу, чийто ум беше другаде — чудеше се дали Уиндзор е убил Томас Кейл. Беше толкова отнесен, че отначало не забеляза, че ИдрисПюк е млъкнал. После и всички други около тях притихнаха. От другия край на големия площад Кейл вървеше бавно към тях, понесъл Хенри Мъглата на гръб, сякаш бе детенце, заспало след прекалено вълнуващ ден. За момент никой не помръдна — бяха неспособни да проумеят какво виждат. Да не би да ги поднасяха нещо? Често се случваше. Кейл спря и премести момчето малко по-нагоре на гърба си, сякаш щеше да му се изплъзне. Тогава десетина мъже се втурнаха към тях и той им позволи да вземат на ръце Хенри Мъглата. ИдрисПюк и Фаншоу се приближиха бавно. Хенри Мъглата беше мъртъв — те имаха прекалено голям опит, за да не разпознаят ужасната липса на живот.

— Какво стана? — попита ИдрисПюк.

Кейл сякаш не го чу.

— Той няма да влезе повече в никоя от тукашните стаи. Донесете една маса от онази трапезария, ей там. Големи са — ще трябват десетина души.

Беше ясно, че не иска да говори, затова те останаха при него още пет минути. Кейл се оглеждаше, сякаш се опитваше да си спомни къде е оставил нещо. Хенри Мъглата бе държан внимателно на ръце от четирима от собствените си хора. След това масата, явно толкова тежка, колкото ги бе предупредил Кейл, и дълга трийсетина стъпки, бе изнесена по средата на площада. Кейл взе Хенри Мъглата от държащите го мъже и го положи внимателно върху нея. Скръсти ръцете му на гърдите. Смъртта вече беше издърпала горната му устна над предните зъби, придавайки му заешката усмивка на мъртвите. С известен труд Кейл успя да я върне на мястото ѝ. После клепачите му почнаха да се отварят, Кейл не можеше да ги накара да останат затворени. Махна на един сержант да му даде белия шал, който носеше, сгъна го няколко пъти и го сложи върху очите на Хенри Мъглата като превръзка. Все още никой не продумваше. После един от войниците ахна:

— Мили боже!

Всички вдигнаха очи, освен Кейл, който бе потънал в свой собствен свят, взирайки се в приятеля си. Около него се възцари тишина — толкова напрегната, че най-сетне проникна през мъглата на неверието му, че Хенри Мъглата си е отишъл завинаги. Той вдигна поглед. В дъното на площада, бос, облечен в бял лен и с примка на покаяник около шията, папа Боско XVI вървеше към тях с блага усмивка на лицето. Беше много по-слаб от последния път, когато го видя Кейл, и ленената туника му беше прекалено широка; това, както и зиналата уста, докато се мъчеше да върви му придаваше вид на пиленце, не съвсем готово да напусне гнездото. Трябваше му почти минута, за да стигне до групата хора, събрала се около голямата маса; очите им шареха напред-назад между Кейл и тътрещия се към тях старец. Кейл не помръдна, дори и не мигна; гледаше Боско напълно вцепенен. На наблюдателите им се струваше, че старецът и Кейл са единствените останали живи души на площада. Боско спря, продължавайки да се усмихва обичливо на момчето.