Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— За Бога, Томас, стига — възкликна ИдрисПюк. Кейл се втренчи право в него като лисица, надушила някаква слаба миризма по вятъра: Важно ли е? Съвсем не. А после прекъсването отмина, сякаш изобщо не го бе имало. Той се обърна и се съсредоточи отново върху Боско. Пусна окървавеното парче дърво, после много внимателно хвана покаятелската примка около шията на Боско и се зае да го поклаща леко насам-натам, крепейки врата му, за да не пострада, както майка държи главицата на бебе, когато се готви да го изкъпе.

— Томас! — извика ИдрисПюк.

Беше безполезно: Кейл се намираше някъде далеч отвъд обсега на жалостта. Той придърпа Боско към лицето си и го зашлеви, за да го свести. Боско се събуди бавно. Щом позна Кейл, му се усмихна любящо.

— Искам…

Но каквото и да искаше Боско, то бе пресечено в миг от Кейл, който с душа на хиена дръпна въжето нагоре, а после надолу, толкова рязко, че вратът на стареца се скърши с мощен пукот.

От мъжете наоколо се разнесе звук — рязко поемане на дъх. Кейл дръпна отново лицето на Боско към своето, докато почти се докоснаха, запечатвайки смъртта му в ума си, за да не забрави — а после, много внимателно, положи мъртвия на земята и се отдалечи. Свидетелите трепереха — всички до един, дори и Фаншоу. Бяха виждали жестока смърт и преди, а също и гняв, но нищо подобно на това — не и от човек, който на практика си беше още момче.

Пожарът, който едва не бе задушил Хенри Мъглата предния ден, още не беше потушен напълно и след няколко часа се разгоря пак, макар и само в гетото за момичетата. Все пак това стигаше, за да озари с оранжево сияние долната страна на сивите облаци, надвиснали ниско над Светилището, и позволи на ИдрисПюк да намери Кейл, на половин миля от портата, около четири часа след като беше убил Боско.

— Много съжалявам за Хенри Мъглата — каза ИдрисПюк. В първия момент не получи отговор.

— Откъде знаеше, че ще съм тук?

— Не знаех. Пратих хора да те търсят, но си помислих, че е възможно да си някъде тук.

Кейл седеше на една скала на стотина метра от самотното заграждение, където държаха Арбел Матераци.

— Мислеше ли да влезеш?

— Да, въртеше ми се в главата.

— Мога ли да те помоля да не го правиш?

Отново мина известно време без отговор.

— Мислех да погреба Хенри Мъглата в оазиса Войнич — каза той накрая.

— Не го знам.

— Недалеч оттук. С езеро. Хубави дървета, птичи песни и така нататък. Би му харесало.

— Да, би му харесало.

— Искам момичетата да присъстват. Те ще плачат, предполагам. Това също би му харесало. Глупаво е, всъщност. Та какво значение има?

— Бил съм на немалко погребения. Понякога има значение.

— Не и за него.

— Не, не и за него.

Още няколко минути мълчание. После Кейл се засмя.

— Някога разказвал ли съм ти за Хенри Мъглата и обърнатия молитвеник?

— Май не. — Всъщност, беше му разказал тази история навремето в „Горски кът“.

— Не знам откъде му хрумна тази идея, но той откъсна корицата на един молитвеник, от който трябваше да четем по един час дневно, и я залепи наобратно. Всеки път, когато попаднеше на Изкупителска свиня, която не го познава, го вадеше и почваше да чете. Гледката ги побъркваше — да се преструва, че чете светите текстове… богохулство! Те се втурваха към него, изтръгваха книгата от ръцете му и го плесваха по ухото. Той обаче нямаше нищо против. После им показваше, че корицата е залепена наобратно, и заявяваше, че чака нов. Даже такива свине като Изкупителите бяха принудени да се засрамят от това. Някои даже се извиняваха. Той натрупа цяло състояние от облози с послушниците, че може да накара Изкупител да моли за прошка.

Нова тишина.

— Мразя я.

— Да.

— Никога преди не съм я мразил. Преструвах се, че я мразя, но не беше вярно. Беше ме срам, че е престанала да ме обича и ме е продала, но не съм спирал да я обичам, нито за миг.

Нова тишина.

— Знаеш ли за умъртвяването на плътта?

— Не.

— Боско казваше, че това означавало, че можеш да умреш от срам — сещаш се, от срам за греховете си. Любовта ми към нея умъртвяваше плътта ми. Бях толкова слаб — слаб и засрамен. — Той за първи път погледна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо умря Хенри?

— Не.

— Заради нея.

— Не разбирам.

— Аз се върнах тук заради нея. Доведох я, за да ѝ покажа. Искам да кажа, не съм го планирал — не и съзнателно. Но сега вече го разбирам. Сега, когато той е мъртъв.

— Какво разбираш?

— Исках тя да види Светилището, за да разбере защо съм толкова странен и да ме обикне отново. А после исках да ѝ покажа, че мога да го унищожа — че не е било нужно да ме предава на Боско, защото мога да ги победя. Щях да ги победя. Победих ги. Исках да проумее какво ужасно нещо е направила без сериозна причина. Но единственото, което постигнах, беше, че върнах тук Хенри Мъглата, за да умре в тази дупка. Точно тук от всички възможни места. Да умре тук.