Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— Търпеливо те чаках, за да ти обясня всичко и да те помоля за прошка за ужасните страдания, които ти причиних.

Кейл все така не помръдваше и не проронваше нито дума. Изглеждаше, сякаш никога няма да заговори отново.

— Не можех да разбера какво ми казва Бог с многобройните ти победи срещу нас. Молех се ден след ден, без храна и вода. Виждах, но не можех да проумея, чувах, но не разбирах. После той се смили над моята глупост и изряза кожата, слепила очите ми. Когато ти дойде тук като момче, веднага разбрах какво си, но мислех, че имаш нужда от мен, за да те науча как да заличиш най-голямата му грешка. Всяка нощ ридаех заради болката и страданията, които трябваше да ти причиня, за да придобиеш душевната и телесна сила за такова неописуемо дело. Всичко, което сторих, за да те направя силен, само трупаше омраза там, където би трябвало да има любов. Смъртта на света беше акт на свещена нежност към човечеството, а не наказание — трябваше да бъде поднесена като дар, за да може Той да започне отначало. Мислех те за въплъщение на Божия гняв, но ти беше въплътената му любов, не гневът му. В своята некомпетентност аз те влудих и изпълних с омраза, а трябваше да се отнасям към теб с онази доброта, която ти щеше да проявиш към света, помагайки на всички души да се отправят към следващия живот, за да започнат отначало. Виновен съм, виновен съм, безкрайно съм виновен.

Боско коленичи пред Кейл.

— Прости ми, Томас. Бог ми казваше чрез всички твои победи срещу нас, че вредите, нанесени на душата ти, трябва да бъдат премахнати от човека, който ги е причинил. Мислех, че аз и събратята ми свещеници ще сме последните, които ще се присъединят към Бог за великото обновление на душите, но сега се налага да сме първите, за да можеш да вършиш Божието дело в духовен мир. Само чрез нашата жалка саможертва омразата в душата ти може да бъде заличена.

Със сълзи на благодарност, стичащи се от очите му, Боско протегна ръце и започна да се моли.

— Поръси ме с исоп, Господи, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг. Избави ме от вината, та духът и сърцето на Томас Кейл, които аз прекърших, да се възрадват.

Докато Боско се молеше, Кейл се заозърта, сякаш търсеше ключ, който разсеяно е забутал някъде. Всички други се взираха в него, страховито развълнувани от случващото се. Фаншоу заговори тихичко на ИдрисПюк. Кейл отиде до далечния край на масата, върху която лежеше тялото на Хенри Мъглата, и задърпа едно малко парче дърво, около пет на десет сантиметра, което бе стояло приковано едновременно към стената на трапезарията и към масата, за да ѝ попречи да се движи.

— Помисли си само за информацията, която можем да получим от Боско — каза Фаншоу. — Той ни е нужен жив.

— Съгласен съм. Давай.

Фаншоу не помръдна.

Опитът на Кейл да издърпа дървеното блокче, дълго не повече от дванайсет сантиметра, се оказа неуспешен — пироните бяха забити прекалено дълбоко. Тогава той извъртя силно блокчето и то се откъсна от масата. Когато тръгна обратно към Боско, старецът още се молеше.

— С тази саможертва на твоите свещеници отрий всяка сълза от очите му, че да няма вече жалейка, нито болка.

Кейл бавно го заобиколи в гръб — умът му явно преценяваше нещо.

— Тъй както Обесеният Изкупител е дал прекършения си врат за нашето спасение, с жертвеното задушаване на Твоите Изкупители изтрий ненужните обиди към душата му, та да бъде най-сетне свободен да поднесе ужасната си милост на света. Да бъде най-сетне сво…

Кейл направи две крачки и стовари парчето дърво върху темето на стареца. Но ударът не беше особено силен, нито пък дървото особено тежко. Главата на Боско се люшна леко напред и по лицето му потече тънка струйка кръв. Той отвори уста, сякаш да продължи, но от нея не излезе и звук. Направи още един опит да заговори, но моментално получи нов удар — и главата му пак се люшна напред; ударът обаче бе по-слаб, отколкото би могло. Гледащите мъже съвсем не бяха чужди на зловещото, но някои от тях вече извръщаха поглед. Още един удар. Още една струйка кръв.

Главата на Боско се люлееше, а ръцете му се бяха отпуснали наполовина край тялото. Той изпъшка.

— В… твоите… ръ…

Нов удар смълча устата му, но той беше прекалено силен, за да падне, или пък ударите умишлено не бяха достатъчно мощни. Дървото го прасна пак по черепа, и пак. Този път той едва не се строполи ничком, но нещо го накара да се изправи отново. Още един удар, и този път от Боско се откъсна вик. Вече пет-шест струйки кръв се стичаха по бръснатия му череп и нашарваха лицето му.