Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

Като награда за тяхната преданост, щяло да им бъде позволено да се присъединят към Бога във вечно блаженство, по същия начин като самия Изкупител.

— И всички приеха това?

— Не всички, сър. Но папата сформира група от съветници, за да помогнат на онези, които се нуждаят от духовна подкрепа.

— Но не и ти.

— Страх ме беше.

— Сега вече си в безопасност. — Кейл се обърна към един от старшините на Новата армия. — Отведете го оттук. Дайте му нови дрехи и кажете на готвача ми да го нахрани. Уверете се, че не го заплашва нищо. Защо, за Бога, няма никакви новини за Хенри? — Той прати още двама от Покаятелите си. След пет минути, тъкмо когато бе решил да отиде сам, въпреки опасността, се появи Фаншоу. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има? — попита Кейл.

— Получих някакви новини, но е обичайната каша.

— Все пак си чул нещо?

— Знаеш не по-зле от мен, че първите новини винаги са пълен буламач.

— Разбирам това. Какво е? Кажи ми какво си чул.

— Новината е, че приятелят ти е мъртъв. Говорих с човек, който каза, че го е видял.

— Той познава ли го? Колко добре?

— Виждал го е тук-там. Че кой не е? Явно на онова място е истински ад — знаеш какво е, отначало нищо не изглежда смислено. Той сигурно е чул същото за теб.

Кейл извика Покаятелите си и се насочи към гетото, когато от един вход, от който към двора полъхваше бледосив дим, се появи нечий силует. Въпреки че димът го забулваше и лицето му беше черно, движенията му моментално го издадоха. А после Хенри Мъглата позна Кейл, забеляза, че той се взира странно в него, и попита отбранително:

— Какво?

Кейл го оглежда известно време.

— Имаше слух, че си мъртъв.

Сепнат от това, Хенри като че ли се замисли доколко надеждна е тази информация. После каза:

— Не.

Кейл продължи да го гледа.

— Какво стана?

Хенри Мъглата се усмихна.

— Нищо особено. Влязохме безпроблемно. Убихме само петима-шестима на път към момичетата. Сега вече разбирам защо.

— Не ви ли нападнаха?

— Не.

— Ами огньовете?

— Изкарахме акъла на монахините. Една от тях разля тиган гореща мазнина — всичко лумна като купа сено, огънят плъзна под дъските на пода и навсякъде. Ето защо постоянно имаше пожари. Стана малко страшничко.

— Момичетата добре ли са?

— Отлично. Всичките. — Той се засмя. — Боско ги сложил на половин послушническа дажба — сега са слаби като вейки.

— Като флейки?

— Не, бе, вейки — като тия по дърветата.

— О, стори ми се, че каза „флейки“. Но няма никакъв смисъл да са флейки, нали?

— Не.

— Чудя се защо не ги е убил.

— Предполагам — каза Хенри Мъглата, — че у всекиго има добро.

И двамата се усмихнаха. Кейл кимна към телата, висящи навсякъде из двора.

— Как го разбираш това?

— Никак не го разбирам — отвърна той, внезапно ядосан. — Прав им път на шибаняците. — После се засмя — с веселие, но и с ужас. — Не го очаквах, обаче.

— Боско им казал, че така ще отидат на небето.

Хенри Мъглата кимна.

— Намери ли го вече? — попита Кейл.

— Не. Искаш ли да го намерим?

— По един или друг начин. Може би ще е в стаята си.

— Не е добра идея — каза Хенри Мъглата — да обикаляш наоколо, ако нямаш здрава ръка.

— Не издържам вече. Честно, нямам търпение.

Уиндзор, болният от краб лакониец, натоварен със задачата да убие днес Томас Кейл, се чувстваше особено зле. Нямаше да остане още дълго на този свят. Беше видял Кейл да говори с Хенри Мъглата и се опита да се добере до някое високо място, откъдето би могъл да отправи свестен изстрел. Облече расо, свалено от един от Изкупителите. Беше се надявал в деня на битката да има доста повече хаос, който да му даде шанс, но сега всичко беше спокойно и войниците бродеха наоколо, мрачни и потиснати от висящите наоколо мъртъвци. След като отначало бяха толкова превъзбудени, а после изведнъж всичко свърши, ужасната им смесица от чувства нямаше къде да се дене освен да се притаи вътре в тях.

Незапознат със Светилището и неговите криволици, Уиндзор се загуби по пътя към един каменен корниз, който бе забелязал, и когато стигна там, видя как Кейл и Хенри Мъглата тръгват на оглед, който можеше да бъде сметнат единствено за крайно неразумен. Макар че, разбира се, ако бяха постъпили разумно и бяха останали на място, Кейл щеше да има само още няколко секунди живот.

Уиндзор се отърва от расото — имаше предостатъчно други там, откъдето идваше това — и последва двете момчета, макар и без особен оптимизъм, че ще ги открие в този лабиринт. От друга страна, сега из цялото Светилище бродеха лаконийци, така че нямаше да е проблем да ги издебне. Спря само колкото да повърне — нещо, което правеше по три пъти на ден.