Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— Добре ли си? — попита ИдрисПюк, който го беше последвал навън.

— Няма да се повтори — отвърна Кейл. — Най-вероятно. Може би трябва да кажеш на хората, че ще е по-добре да не ми противоречат в близките няколко дни.

— Не съм сигурен, че ще е необходимо. — Не стана ясно дали Кейл го е чул.

— Пропуснал съм нещо… Пропуснал съм нещо важно.

— За какво говориш? — ИдрисПюк бе разтревожен — като всички други, той смяташе падането на Светилището за неизбежно, независимо от цената.

— Защо не атакуват? Би трябвало вече да ни атакуват. Боско знае нещо, което аз не знам.

— Тогава спри.

— Не.

— Защо? — ИдрисПюк обаче знаеше отговора на този въпрос. — Ти каза на Хенри Мъглата да не отива. Дори аз му казах да не отива, ако те интересува.

Кейл го изгледа.

— Ако не влезем скоро, те ще го пленят. Знаеш ли какво ще му направят?

— Мога да предположа.

— Сигурен съм, че можеш. Но аз няма нужда да предполагам, защото съм го виждал. Само че този път ще е още по-зле. Ще го изгорят. Ин минимус виа.

Един сержант ги прекъсна.

— Сър, господин Хук казва, че тунелът е готов за натоварване.

— Един момент, сержант. — Той се обърна пак към ИдрисПюк. — Ти си образован човек — знаеш ли какво означава?

— Не, не съм запознат с израза.

— Означава „по най-малкия начин“ — тоест, ще го изгорят на клада, недостатъчно голяма да свари и канче вода. Аз лично никога не съм го виждал. Боско ми е разказвал. Каза, че отнемало дванайсет часа. Така че — не, не мога да спра.

— Не знаеш със сигурност, че ще направи точно това.

— Не знам със сигурност и че Боско знае нещо, което аз не знам. Никой не знае нищо!

— Ако Хенри Мъглата беше тук с нас, щеше да спреш.

— Само че не е.

— Знаеш, че ако не превземем Светилището преди зимата, те ще получат подкрепления, преди да успеем да се върнем. Някои членове на Оста вече са се хванали за гушите. Швейцарците искат главата ти да подскача по улицата. Един Господ знае какво ще стане, ако се провалиш тук.

— Кой казва, че ще се проваля?

— Ти.

— Казах, че не знам какво става.

— Тогава изчакай.

— И ако изчакам, какво? Ами ако сега е точният момент? Ами ако, като изчакам, им дам шанс да… знам ли… да направят нещо, за което не съм се сетил? Ами ако Боско е болен и това е най-добрата ми възможност? Никой не знае нищо.

— Ти знаеш какво би направил, ако Хенри беше тук, а не там.

— Нима?

— Да.

— Мислех, че ще кажеш на хората да не ми противоречат.

— Не смятах, че това включва и мен.

— Е, сбъркал си. — Той извика на сержанта: — Дай на господин Хук сигнал да товари.

И само с няколко вика се започна.

— Искам една услуга — каза Кейл.

Фаншоу беше довел поисканите петстотин лаконийци и му бе казано, че ще ги пратят вътре веднага след първата вълна на Новата армия. Не се очакваше да оцелеят много.

— Услуга ли? Разбира се. Може би.

— Искам сто от твоите хора да освободят Хенри Мъглата, веднага щом стане ясно каква е работата.

— Това е голяма услуга — с голям риск.

— Да.

Фаншоу погледна картата на Светилището и вътрешните постройки.

— Там вътре е нещо като лабиринт, стари друже. Да се изгубиш ще е лесно и ще струва скъпо. Но ако ти си там, за да ги водиш…

Кейл беше сигурен, че Фаншоу усърдно е мислил какво да прави с него. Не се налагаше да си блъска много главата, за да определи шансовете той или Хенри Мъглата да излязат живи от дима на битката.

— За жалост, съм необходим тук — но уредих трима от моите Покаятели, които познават гетото по-добре от мен, да ви отведат дотам.

Фаншоу се замисли дали да не откаже — не че беше очаквал Кейл да е толкова глупав, че да се съгласи, — но отказът щеше да изглежда зле. Ако възникнеха някакви въпроси кой е виновен за трагичната смърт на Кейл, която щеше да настъпи някъде през следващите двайсет и четири часа, нямаше да му навреди да е демонстрирал пред Новата армия, че лаконийците са стояли плътно зад своя водач в едно рисковано начинание да спасят най-близкия му приятел.

Фаншоу отиде да уреди нещата, а Кейл, подбирайки по пътя ИдрисПюк, се върна на върха на Малкия брат; там беше издигната една малка кула, за да му даде възможно най-добър изглед. После се започна. Въжетата, държащи предницата на тунела, бяха отпуснати бавно и той се превърна в масивен мост през трийсетте стъпки пропаст до върха на стените на Светилището.

Все още нямаше никаква реакция. Настъпи пауза от около минута; чуваха се неразличими викове, а после ръчните помпи, задвижвани от двайсет войници, които създаваха налягането, бяха заредени да пръскат в продължение на две минути. Още викове. Пауза. После Хук пусна помпите и течността от контейнерите бликна през осем дула като най-големия фонтан на света. Хук запали осемте горелки отдолу, при което се раздаде гръмотевичен рев като от тръбите на Страшния съд и струите лумнаха в гигантска дъга от пламъци, обливайки стените отпред и на сто метра в двете посоки. В продължение на двайсет секунди това адско устройство оглуши всички зад себе си — а после Хук, уплашен да не би то да експлодира, го изключи. Още минута течността пламтеше като огнено езеро в самия център на ада, а после угасна като духната. Без никакво забавяне Новата армия, с крака, защитени срещу жегата, нахлу през тунела и по моста с цялата възможна бързина, за да се възползва от опустошението, преди Изкупителите да са успели да реагират.