Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— Всичко ще е наред! Оттук нататък ще е фасулска работа!

— Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!

— Валън на ръба! Валън… Дааа! На ръба, скапаняко!

— Натам! Натам! Гледайте къде стъпвате, мамка ви!

— Отвор за стрелба! Отвор за стрелба!

— Тук, друже! Тук!

Само че нямаше зловещо обгорени тела. Нямаше оцелели от огъня, готови да ги отблъснат. Виковете секнаха. Не остана нищо освен ужасна безшумна пустота от всички страни. Това само засили ужасното напрежение, страха на войниците от неизвестното зло: кога и по какъв начин ще дойде ударът? Те продължиха напред в плътна група, готвейки се за предстоящата свирепа битка.

— Бавно! Бавно! Отваряйте си очите! Внимавайте! Внимавайте!

Страхът им се усилваше от черния дим на гръцкия огън, който обвиваше всичко пред тях в гъст облак. Докато вървяха напред, всяко най-обикновено нещо придобиваше сенчестата неяснота на страховита заплаха, а после биваше разкрито като купчина бурета или свещена статуя, благославяща спасените. Затова бе дадена заповед да спрат. Две хиляди души, рамо до рамо; дори лаконийците чакаха зад тях, уплашени и разтърсени от ужасната несигурност за нещо кошмарно, което се задава.

Много бавно — денят беше почти безветрен — пушекът започна да се накъсва и разсейва, и всяко разчистено място сякаш за малко да разкрие заплаха, която така и не идваше. Лек повей, а след него и по-силен, завихриха дима в красиви кълба и спирали. Вятърът ги разнесе и онова, което видяха, бе най-съдбовната гледка в живота им, който повечето от тях очакваха да загубят днес. Навсякъде — от всеки стълб, всяка покривна дъска на покритите алеи, от дървени рамки, забити със стотици в дворовете — накъдето и да погледнеха, висяха хиляди обесени Изкупители.

Новата армия вече беше обръгнала на клане, а лаконийците, разбира се, бяха общество, посветено изцяло на войната. Това обаче не бе смъртта, каквато я познаваха. Затова, макар видяното да означаваше, че ще доживеят края на този ден, и въпреки че това множество обесени бяха най-върлите им врагове, някакво зловещо безпокойство обзе всички, докато вървяха бавно през Светилището. Всяка нова гледка, разкриваща се пред тях, всеки площад, всеки двор, всяка покрита алея, всяка молитвена градина, съдържаха само редици обесени мъртъвци. Единственият звук беше скърцането на въжетата, единственото движение бе лекото полюшване на телата на слабия ветрец.

Те навлязоха бавно в сградите на Светилището — не можеха да постъпят другояче. Във всеки коридор, на интервали от три стъпки, както на дължина, така и на ширина, висяха Изкупители с въжета на шиите, закачени за куки, здраво забити в покрива. Във всяка стая. Във всеки кабинет. Във всяка ниша. Във всеки параклис. В шестте големи църкви имаше сигурно по хиляда, на десетина различни нива, мълчаливи като украсите, окачвани на дървото на тленността в Деня на мъртвите. Дойде заповед да спрат. Лаконийците и техният водач Покаятел се отправиха към дълбините на Светилището. Висящите тела им се пречкаха на всяка крачка, разклащаха се при минаването им, докато те вървяха към гетото и Хенри Мъглата.

Въпреки настоятелните съвети да остане извън Светилището, докато то не бъде щателно претърсено („Очевидно е, сър, те ще се скрият и ще ви чакат да дойдете.“), Кейл пристигна, ококорен от мрачно смайване. Съветниците му бяха прави, но той не можеше да понесе чакането. Затова, заобиколен от Покаятели (какво ли си мислеха пък те?), навлезе в старите помещения, сега превърнати в свещеническа скотобойна. Как странно реагираше душата му на това завръщане! Не беше като да се завърнеш в някогашен дом, защото той осъзна, че в думите на сестра Врай имаше нещо вярно. Той е бил тук в миналото; беше тук сега; винаги щеше да е тук.

Покаятелите го държаха в един двор, където бяха разчистили място от обесените Изкупители, за да е далеч от погледите на всички. След няколко минути доведоха при него момче, което един войник от Новата армия беше намерил да се крие в един сандък.

— Той иска да се изповяда, сър — каза един Покаятел.

— Какъв си ти? — попита Кейл.

— Послушник, сър.

— И аз бях такъв. В безопасност си, не се притеснявай. Никой няма да ти навреди. Какво е станало тук?

Отговорът бе разбираемо объркан, но доста прост. Боско се обърнал към петстотин от най-близките си следовници и обявил, че поради измяната на Томас Кейл е решил да изтрие правоверните от лицето на земята, без да мисли повече за човечеството.