Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

Кевин Мийтярд приличаше на чувал картофи с една голяма ряпа отгоре, но беше умен и в злобата му имаше изкусност. При други обстоятелства — например, ако бе имал любяща майка и мъдри учители — от него би могло да излезе нещо забележително. Но по-скоро не. Убийството на бебе в люлката му, разбира се, е нещо, което никога не бива да се прави — освен в случая с Кевин Мийтярд.

Всички знаем, че не бива да съдим за хората по външния им вид, както и че обикновено го правим. И нашата слабост превръща тази прискърбна реалност в самоизпълняващо се предсказание. Красивите биват обожавани още от своето раждане и стават повърхностни хора, защото не полагат нужните усилия в живота; грозните биват отхвърляни и трупат гняв. Хората отхвърляха Кевин Мийтярд по погрешните причини. Но имаше и някои не толкова повърхностни, които бяха готови да проявят към него някаква човешка симпатия, въпреки отблъскващата му външност и характер. Един от тези любезни люде беше главен санитар Громек. Ако той никога не бе срещнал и съжалил Мийтярд, щеше да си остане същият безлично добър човек, какъвто е бил цял живот: безобиден, компетентен, сравнително приятен, малко скучен.

Като усети непредубеденото отношение на Громек към него, Мийтярд започна да помага, да прави чай, да чисти масите, да носи това-онова, да си отваря очите и ушите за всяка възможност да облекчи значителното бреме на Громек. Громек започна да осъзнава, че часовете за хранене, които винаги бяха повод за по-трудните пациенти да вдигнат шумотевица, минават далеч по-леко, когато Кевин Мийтярд му помага при сервирането. Откъде можеше да знае, че Мийтярд заплашва събратята си душевноболни („Ще ти откъсна главата и ще ти изтръгна топките през дупката“), а нощем подплатява заплахите си, крайно успешно, с помощта на трийсетсантиметрова връв и дребни камъчета? Каквато и болка да сте изпитвали някога, тя едва ли може да се сравни с онази, която Мийтярд причиняваше, като сложи миниатюрно камъче между двата най-малки пръста на крака, увие връв около тях и я стегне здраво. Най-много му харесваше да прави това с Малкия Брайън в леглото, съседно на Томас Кейл.

Нещо хитро и лукаво у Мийтярд го подтикваше да провокира Кейл, като го прави свидетел на тази жестокост към слабите — а нямаше по-слаб от Малкия Брайън. Освен отвратителното удоволствие от причиняването на болка, Мийтярд се наслаждаваше на това как виковете на момчето стигат до Кейл, докато той лежи безчувствено по гръб, без да се извръща нито от, нито към ужаса, случващ се до него. Мийтярд долавяше слабостта на Кейл: известно съчувствие към крехките. Именно тази слабост го бе принудила, макар и неохотно, да убие Изкупител Пикарбо, докато онзи се готвеше да заколи прелестно пухкавата Рива.

Но тогава той беше силен; сега беше слаб и нямаше друг избор освен да търпи страданията на Малкия Брайън. Лошото бе, че не можеше да ги търпи. На Мийтярд му доставяше несравнимо удоволствие да усеща как душата на Кейл се разяжда пред него. Грубият му апетит за физически страдания бе утоляван редовно, а това място за него бе като сладкарница за лакомо момченце. Но той обичаше и по-изтънчените страдания, затова се наслаждаваше на мисълта за терзаещата се душа на Кейл.

Скоро Мийтярд пое отговорността за раздаването на лекарствата, и дори тази най-страховита възможност за бедствия и смут минаваше тихо и порядъчно.

Нощем в малката работна стая на главен санитар Громек, встрани от болничното отделение, Мийтярд разговаряше с него и изслушваше внимателно всичките му неволи. Ден след ден, седмица след седмица, Мийтярд подхранваше множеството недоволства на санитаря от живота, и най-вече едно от тях. Да се каже, че санитар Громек е грозен, би било грубо, но не и невярно. Отчасти това ги беше привлякло един към друг: Громек съжаляваше Мийтярд, защото изглеждаше толкова несимпатичен. Мийтярд се възползва от тази жалост, за да се сближи с него, и скоро откри слабостта, която лежеше заровена под всичките му положителни качества и властваше над всичко друго: той беше обичлив човек, но никой не го обичаше. Харесваше жените, но те не го харесваха. Щом Мийтярд осъзна това, най-лукавата му страна се прояви. Той долавяше разочарованието и яда в привидното примирение на Громек с факта, че никой не го обича. Виждаше колко гневен е той всъщност.

— Не е правилно — заяви Мийтярд, докато пиеше чай с препечени филийки в малката стаичка, — че жените нямат нищо против да ги гледаш, ако те смятат за красив. Но ако не харесват лицето ти, изведнъж ставаш мръсник — отрепка, на която викат: „кой си ти, че да ме гледаш“. Излагат си циците на показ за всекиго — освен за теб и мен. Ние не сме достойни да гледаме. — След няколко седмици такива приказки, Громек вече преливаше от ярост и беше като тесто в ръцете на Мийтярд. Скоро този човек, на когото му бе писнало от подигравките на момичетата, вече вкарваше жени от съседното отделение. Свикнали на любезно отношение в Манастира, тези жени бяха доверчиви и нощем оставаха без надзор, защото бяха сред по-леките случаи на душевно разстройство. Мийтярд убеди Громек да ги води в стаичката си, знаейки, че може да принуди слушащите отвън пациенти да си затварят устата. Освен това пациентите тук често бяха буйстващи луди, пълни с истории за ужасите на ада, които се разиграваха само в измъченото им въображение. Сега Мийтярд им показа ад наяве. Където и да отидеше той, адът го следваше, но сред този ад той изгради рай за себе си. Да бъдеш Кевин Мийтярд вече не означаваше гневно отчаяние, нито изстрадала душа, стремяща се да отмъсти на жестокия свят. Това беше блаженство: причиняването на болка, изтезанието на души, изнасилването. Той се наслаждаваше на това да бъде себе си.