Пол Хофман - Плясъкът на крилете му

— Мислех, че могат да се доберат до всекиго.

— Могат. Но Кити не е кой да е. Пък и освен това, никой не им е платил за такъв риск. Те ще потърсят друг начин. Само не се мяркай пред хорските очи в близката седмица, докато се уверя, че са си отишли.

Беше късна утрин и Кейл чакаше да полудее отново. Чувството приличаше донякъде на гаденето, преди да повърнеш отровно ястие: сякаш някакво ужасно, почти живо създание набира сили в червата ти. То трябва да дойде, но не бърза, не те припира, а чакането е по-лошо от самото повръщане. Адската колесница беше на път, натоварена с дяволи: Легион, Пиро, Мартини, Леонард, Баба Паулър и Изгорения Ярл, и всички те ломотеха и пищяха в клетия стомах на Кейл.

Докато лежеше с лице към стената, свил колене до гърдите си, и чакаше всичко да свърши, той усети силно ръгване в гърба. Обърна се.

— Лежиш в леглото ми.

Говорещият беше висок младеж, който изглеждаше сякаш дрехите му са пълни не с плът, а с едри деформирани картофи. Въпреки буцестия му вид, в него се криеше истинска сила.

— Какво?

— Лежиш в леглото ми. Махай се.

— Това си е моето легло. На него съм от седмици.

— Само че аз го искам. Значи вече е мое. Ясно ли е?

На Кейл му беше ясно. Дните на непобедимостта му бяха свършили, поне за обозримото бъдеще. Той събра малкото си вещи, прибра ги в торбата, отиде в един свободен ъгъл и изтърпя пристъпа си колкото можеше по-тихо.

В Испански Лийдс Хенри Мъглата се връщаше към стаята си в замъка. Четирима от хората на Кадбъри го придружиха чак до портата. Новият му приятел му беше обещал и финансова помощ по проблема с Покаятелите. Хенри Мъглата ненавиждаше всички тези сто и петдесет бивши Изкупители, които Кейл бе спасил от ножа на Бързица — по простата причина, че за него те все още си бяха Изкупители. Но бяха ценни, защото сега щяха да следват Кейл навсякъде, обзети от напълно погрешното убеждение, че той е техният велик водач и им е също толкова предан, колкото те на него. Кейл ги беше използвал, за да си пробие път през швейцарската граница, с намерението да ги изостави в момента, в който двамата с Хенри Мъглата се окажат в безопасност. Но скоро осъзна, че контролът над толкова много обучени войници, готови да умрат за него, би бил изключително полезен в предстоящите времена на насилие, колкото и да му беше противно тяхното присъствие. В плана на Кейл обаче имаше едно слабо място: как да покрие разорителната сума, нужна за издръжката на толкова много бездействащи хора до започване на очакваната война — която, разбира се, можеше и да не започне. Сега, когато Кейл го нямаше, Хенри Мъглата отчаяно се нуждаеше от пари за себе си и за издръжката на Покаятелите. Нуждаеше се също и от приятел, и беше открил и двете в лицето на Кадбъри, който смяташе, че в днешните несигурни времена е полезно един човек с достъп до такива ресурси да му е задължен. Беше ясно, че Хенри Мъглата няма желание да обсъжда местонахождението на Кейл и е склонен да съобщи само, че той е болен и ще се върне след няколко месеца. Кадбъри беше прекалено умен, за да разбуди подозренията му, като настоява. Затова, вместо да задава въпроси, му предложи помощ — печеливша стратегия при всички обстоятелства.

Сега Кити имаше влияние над човек, който познаваше и разбираше Покаятелите и притежаваше информация за местонахождението на Томас Кейл. Тази информация би могла да се окаже важна след време и сега той знаеше откъде да я получи, ако се наложи. Кити Заека беше интелигентен човек, но притежаваше и силен инстинкт. Споделяше вярата на Боско в забележителните способности на Кейл, макар и не в свръхестествения им произход; ала новината за болестта на Кейл, колкото и неясна да беше, означаваше, че може би ще се наложи да преразгледа плановете си за него. Но пък от друга страна, може би не. Зависи за каква болест ставаше въпрос. Идеха отчаяни и опасни времена и Кити Заека трябваше да се подготви за тях. Потенциалната полза от Томас Кейл бе прекалено голяма, за да остави вестта за влошеното му здраве да разсее напълно интереса му към него.

Кити се славеше, че има пръст във всяко мошеничество и бърка във всяка каца с мед, но в последно време се бе съсредоточил главно върху делата в замъка Лийдс, великата крепост, която се извисяваше над града, за да докосне небесата. Славата ѝ, че вече над четиристотин години не е имала нужда от защита, сега бе застрашена. Крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, бе пристигнал да обсъди отбраната ѝ със своя канцлер, Боз Икард — човек, когото не харесваше (прадядо му бе прост търговец), но знаеше, че не може без него. За Зог се говореше, че е мъдър във всичко освен във важните неща — обида, по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед, поради факта, че мъдростта му се ограничаваше до умението да настройва фаворитите си един срещу друг, да не спазва обещанията си и да приема подкупи чрез своите подчинени. Но ако те бъдеха заловени, той разиграваше истински театър с наказанието им, като се правеше на дълбоко възмутен от техните престъпления; ето защо като цяло се славеше като честен човек, а не обратното.