Н. Джемисин - Луната, която убива

- Поквара, Братко. Усещаш ли я? Мръсотия, каквато земята не познава от векове.

Ехиру я усети. Той заскимтя. Страх, жестокост, ярост парализираха сетивата му, за да проникнат още по-навътре в неговото съзнание. Сега вече ги виждаше: стотици, хиляди мъже с мечове и жажда за кръв, решени да се накълцат едни други на парчета. Антитеза на покоя. Видението се промени и той съзря само светлина на негово място - искри, които блясваха и умираха, други горяха устойчиво, а всички заедно бяха слети в едно блещукащо цяло. И едно слънце, чиято топлина обещаваше да запълни студената и болезнена празнота у него.

Толкова много души. Толкова страхотно много.

Ехиру облиза устни в един друг свят.

- Те ще нахлуят при нас, Ехиру. Ще ни заразят с тяхната диващина и хаос, ще нарушат нашия покой, Нейния покой, завинаги. - Гласът приближаваше ухото му, шепнеше своите предупреждения през далечните викове на болка и ярост, през собствената му опустошителна ненаситност. - Спри ги, малки ми братко. И ги Вземи. Вземи ги всички; сподели ги с мене.

Не му бе останала капка воля за борба. Магията и гладът я бяха изцедили докрай.

Прострял напред ръце и съзнание, Ехиру обхвана над двайсет хиляди живота и започна Жътва.

Навършило осем наводнения, гуджаарейското дете

умее да чете Закона и да рецитира наизуст

първите четири догми от Мъдростта,

да умножава и дели

на четворки и десетици. То знае името на своята

душа, за да се пази в сънищата.

Образът на Будната Луна беше утеха за Сунанди през цялото й детство. Часовете на Сънната принадлежаха на ония, които владееха улиците на Кисуа - това бе времето на роботърговци и сутеньори, на крадци и бандити. На силните, които поглъщат слабите. Но ето че залезът на Сънната бележеше края на тяхното време, защото дотогава най-долните хищници бяха уловили своята плячка и нахранени се бяха прибрали по леговищата си, за да сънуват студени кървави сънища. Оттук нататък единствено Будната Луна висеше от небосклона - свенливата неугледна сестрица на небесната владетелка, която разполагаше с цялото небе само за себе си в течение на около час, преди да се завърне Слънцето. През дъждовния сезон - по-малко. Но докато бледият светлик на Будната Луна огряваше градските улици, времето принадлежеше на слабите. Детенцето на име Нефе и нейните другарчета от дъното на обществената стълбица можеха сега да изпълзят от своите скривалища, за да си гризнат по малко остатъци от трапезата на по-щастливите от тях. Пък ако нямаше нищо за ядене и нищо, което си струваше да се открадне, оставаше поне безопасността, а заедно с нея и малкото мигове на щастие, които си спомняше от онзи ранен живот. Игри. Смях. Усещане за един час като дете. Никога нямаше да съжали за осиновяването си от Кинджа. Но и онези времена нямаше да забрави никога - толкова скъпи на сърцето й, колкото избледнелият спомен за майката.

А сега бледата светлина от Будната Луна не й носеше утеха, защото в нея съзираше армиите на Гуджааре, полепнали по платото Соджаро като язви на прокажен.

„Твърде късно е, жрецо. Провалихме се - аз с покварените си методи и ти с твоята побъркана безкомпромисна справедливост. И сега земите и на двама ни ще се удавят в кръв.“

Конят на Сунанди помръдна неспокойно под нея - вероятно усещаше мириса на страх във въздуха. Тя успокои животното с леко дръпване на юздите и едва тогава си даде сметка, че Анци Сех Ануну се бе появил до нея, придружен от Меке Дже Чи, Главен мъдрец сред Протекторите. Анци, командващ въоръжените сили на Кисуа, бе висок и корав мъжага, брутално прям в думи и дела. Меке бе негова противоположност закръглена и хладнокръвна старица, излъчваща спокойна сила. Столичните клюкари разправяха, че е мистик, чиито сънища често се сбъдвали. Говореше се още, че не е чиста кисуатка, което би било огромен скандал, ако беше истина, само че никой досега не се бе пробвал да го докаже. Сунанди се питаше дали не е отчасти гуджаарейка.

- И последният опит за преговори се провали - каза Меке и дръпна юздите, за да се изравни със Сунанди. Говореше тихо, макар целият лагер да вреше и кипеше в очакване на битката.

- Пратеникът ни получи стрела в гърлото като награда за усилията си.

Сунанди придърпа дрехите около себе си нещо повече от нощния студ я накара да потръпне.

- Знаехме, че примирието е малко вероятно, Почитаема.

- Но ти се надяваше. - Старата жена се усмихна, видяла изражението на своята спътница. - Очакваше, че твоят приятел жрецът ще успее по някакъв начин.