Н. Джемисин - Луната, която убива

Целуна я по челото.

- Бих предпочел да не излизаш. Може да стане опасно.

Тя вдигна ръка, за да прокара пръст по устните му.

— Не ставай глупав.

Принцът кимна с усмивка, доволен от нейното решение, въпреки болезнената тръпка в тялото. Щеше я загуби, когато властта го направеше безсмъртен. Още десетилетие-две и тя щеше да премине в Ина-Карек, където никога не ще можеше да я види.

„Още мъка за полагане в нозете на Хананджа“ - каза си той. След това се надигна гол, за да започне своята война.

Слугите го наметнаха с перест халат, за да отиде в банята. Тук обляха кожата му с разтворени в лимонена вода пречистващи соли, а сетне я подсушиха с розов цвят. След като го стегнаха в бронята на неговите предци и вплетоха злато в косите му, той напусна покоите, за да се присъедини към Хендет и техния син Ванахомен, които го очакваха. Както бе коленичил, Вана му поднесе меч в красива кожена ножница. Когато Принцът го пое, синът вдигна поглед, за да види как го опасва, и владетелят за кой ли път се удиви на непоколебимото обожание в тези очи.

„Така да бъде - помисли си той. - Нека Хананджа и децата на Луната си задържат страната на сънищата. Будният свят принадлежи на синовете на Слънцето.“

- Ела - промълви той и Ванахомен се надигна, за да тръгне мигом подире му, както се полага - отдясно и на една крачка след Принца. Винаги прецизна в протокола, Хендет го следваше отляво с гордо вдигната глава. Когато поеха по общите коридори, слугата с Ореола веднага скочи, за да тръгне отзад. Принцът понечи да го отпрати, но реши, че ще бъде по-удачно да се освободи от Ореола по-късно, когато е станал бог не само на думи. Карис зае място в строя и в този ред всички се отправиха към стълбите на най-високата кула в Ките-ян.

Из мраморните коридори нямаше други хора. В името на собствената им безопасност Принцът бе отпратил всички останали деца и съпруги, а на партера бе разположил Стражата на Залеза като гаранция срещу евентуално нападение. Само тези четирима - щастливо и приятно число щяха да станат свидетели на възшествието.

Изкачиха стълбите мълчешком. Отминаха площадката, върху която Нийес бе изживял своите сетни мигове, но не спряха чак докато стигнаха най-горния етаж на кулата. Когато Карис отвори вратата, един лъч светлина разцепи далечния хоризонт и се пръсна навред, а златният овал на слънцето започна да се катери по небосвода.

Принцът се усмихна. Далеч на юг, където пустинята срещаше границите на Кисуа, пукването на зората бе дало сигнал за атака на неговите армии.

Той излезе на балкона и пое с наслада въздуха, а някъде от ниско и далеч свеж порив на вятъра вдигна косите му като криле на птица. Една фигура се размърда в края на балкона. Дрънчене на вериги наруши утринната тишина. Принцът погледна своя Жътвар, свит до стената, където го бяха приковали слугите. Труповете им лежаха в краката му. Принцът бе развеселен от мисълта, че някаква частица от предишната битност на съществото явно се бе пробудила през изтеклата нощ - телата на слугите бяха подредени в благопристойни пози.

Джунгисата, която Принцът сега вдигна във въздуха, бе груба и грозна. Тя бе била отчупена от по-голямо парче Слънчево семе, този особен камък, който падал понякога от небето. За разлика от изящно гравираните скъпоценни принадлежности на Хетава, тази бе просто парче камък. И все пак, когато Принцът я чукна в близкия парапет, Жътваря потръпна и надигна глава.

- Б-братко...?

Принцът повдигна вежди от изненада. Жътваря почти не бе говорил напоследък. Остатъците от неговата личност бяха до такава степен лишени от собствена воля, че Принцът почти не се нуждаеше и от джунгиса - волята му бе достатъчна за овладяването на мисълта на съществото. Той я прибра и отиде до него, за да надникне в тези объркани очи.

- Е, почина ли си добре, Уна-уне?

Жътваря примигна срещу слънчевата светлина, въздъхна и поклати глава.

- Не. Видения... Имаше... болка. Ехиру. Той страдаше.

Принцът кимна към Карис, който отключи от стената закрепената към железния нашийник верига.

- Да, спътнико - отвърна Принцът, като пое края на веригата от Карис и протегна ръка, за да погали увисналата буза на съществото. - За съжаление, той страда. Но пък вече удари часът за края на твоите мъки. Още една задача, едно величаво Вземане - и ще можеш да си почиваш.

Неистов копнеж изпълни погледа на съществото, очите му се насълзиха.

- Да, да. О, моля те, Братко. Толкова дълго служих.

- Знам. Само още мъничко. Нейният покой те очаква. Имаш думата ми. Хайде.