Н. Джемисин - Луната, която убива

Той се изправи и дръпна веригата на Жътваря. Съществото стана и се помъкна подире му, по хищнически грациозно, макар и почти лишено от разсъдък. Принцът опря тяло на парапета и даде знак на другите да останат по местата си.

Но сега най-неочаквано Жътваря напрегна мускули. Направи опит да се извърне към балконската врата, като едва не изтръгна края на веригата от ръцете на Принца. Той пое дъх и се вкопчи в нея, готов да опълчи волята си срещу безумния глад на съществото. И в този миг си даде сметка, че неговото внимание не е привлечено от Хендет или Ванахомен. Проследи погледа му и стисна зъби.

- Достатъчно, Еникет - изръмжа Ехиру.

Нищо страшно няма в кошмарите,

стига да ги държиш под контрол.

Сънуващата Луна бягаше като привидение през нощното небе, докато конете им препускаха като мъгляви сенки по Лунната пътека към Ките-ян. Само две неща владееха съзнанието на Ехиру в силния вятър - собственият му гняв и гласът на Ниджири, който пронизваше от време на време мъглата, за да му напомня кой е. Влязоха в приемната на двореца - пълна бе с войници. Гласът на майка му отекна в неговото съзнание и той усети, че ги ненавижда. Толкова свирепа бе тази ненавист, че частица от нея се откъсна и се устреми напред. Когато я дръпна обратно, техните души тръгнаха заедно с нея, заоблени като риби, които се мятат безпомощно в мрежите на неговата воля. Налапа ги лакомо, вкусил с наслада пикантните подправки на тяхната болка и страх, а чувството за вина вгорчаваше съвсем малко това удоволствие.

И сега се изправи пред лицето на Принца, неговия брат, неговия предател. И омразата се завърна. Но този път успя да я овладее. Той щеше да изчисти тази поквара от душата на Гуджааре, само че по правилния начин - решил го бе по пътя, -както се полага на един Бирник, а не на презрян звяр. Щеше да се върне към онова, което бе за още един последен път - в името на Хананджа, в името на справедливостта.

- Достатъчно - повтори той, като излезе на балкона, изправен в цял ръст. Ниджири го следваше като сянка, готов да нападне всеки миг. Откъм едната страна видя жена, двама мъже и дете слуга, застинали в шок, а душите им - ярки мамещи пламъци - го зовяха неудържимо. Той не им обърна внимание. Нито на глада, който така силно ги желаеше.

- Подчини се. Все още съм в състояние да ти даря покой. Ако се противиш, нищо не мога да обещая.

Еникет отговори със студена усмивка, но Ехиру долови спотаения зад нея гняв:

- Не ставай глупав, Ехиру. Смърт или божественост - ти кое би избрал? - Отпусна ръка на рамото на Жътваря и съществото издаде див съскащ звук насреща им.

- Дръж си звяра, Еникет. - Ехиру повиши тон. Това не бе много миролюбиво, но в душата му бе останал много малко мир, а и пет пари не даваше вече. - Мъжът, който бе навремето, можеше да ме надвие, но не и това жалко нещо тук. Ако го пуснеш, може да нападне всеки.

Хвърли поглед към неканената компания. Мъжът, облечен като военен с висок ранг, измъкна меч. Юношата направи същото. Чертите на лицето му носеха отпечатъка на Еникет, както Ехиру вече бе забелязал, а също и на застаналата редом жена шуна. Забеляза и страха, който бе попарил лицето на Принца.

Все така с ръка на рамото на Жътваря, Еникет проговори тихо, но твърдо:

- Ванахомен, тръгвай с майка си. Карис, отговаряш за тях с живота си.

Мъжът понечи да възрази, но хвърли притеснен поглед към Жътваря - който пък бе вперил своя, пълен с нагло нетърпение, в Ниджири - и се подчини. Младежът не се терзаеше от подобни колебания.

- Няма да го направя, татко!

- Ще правиш каквото ти казвам. - Еникет отклони поглед от очите на Ехиру, за да подчини със силата на своята воля непокорния син. - Тръгвай. Веднага!

След още миг момчето отпусна рамене и жената го дръпна за ръка към вратата на балкона. Военният хвана детето над лакътя и го измъкна навън заедно с Ореола. След като чу стъпките им надолу по стълбите, Ехиру излезе напред, без да изпуска от очи Жътваря.

- Ти загуби - каза той на Еникет. - Изправи се с достойнство пред лицето на смъртта.

- Упорстваш? Дори сега, след като съм ти казал всичко? -Еникет издаде нещо като тих, горчив смях. - Роб на Хетава докрай. Бъркаш, Ехиру. Не аз съм губещата страна. - Въздъхна. -Добре, нека бъде така.

Еникет наведе глава, за да погледне Жътваря, а особеният израз на лицето му показваше, че се съсредоточава. Жътваря застина, чертите му се отпуснаха повече от обикновено, макар да вдигна глава, сякаш заслушан в нещо. И сега Еникет махна ръка от рамото му.