Н. Джемисин: Луната, която убива

Когато завърши историята за смъртта на Ехиру, Сунанди вече хлипаше. Разказвал бе спокойно, без добавки и разкрасяване, но от тях нямаше и нужда. И най-обикновените думи стигаха, за да изразят агонията от окончателното потъване на Ехиру в бездната на лудостта, както и колосалната загуба, която измъчваше момчето. Но за нейна изненада Ниджири привърши своя разказ с усмивка.

- Мъчно ли ти е за него? - попита той.

За Ехиру. За Ниджири. За Гуджааре, който никога вече не ще бъде същият. За самата нея.

- Да - отвърна Сунанди.

Той се изправи на крака и мина през пясъка, за да дойде при нея.

- Тогава сподели това - каза Ниджири и пое брадичката й в шепа.

В същия момент нейното тяло, съзнанието, цялото й същество бяха залети от радостна вълна, чиято мощ не можеше да се опише с думи. Тя отми завчас белезите, оставени от Жътвата и от смъртта на Лин, изпълни я с надежда така силна, че едва се понасяше, грейна като хиляди слънца в самата й душа. Сълзите не стигаха, смехът - също. И двете бяха станали внезапно ненужни, но тя се смееше и плачеше въпреки това, защото би било престъпление да остави тази абсолютна радост незабелязана, неизразена.

Когато дойде на себе си, лицето й бе притиснато към гърдите на момчето - вкопчила се бе в него, защото и той позна благослова едновременно с нея. Това ги сливаше в едно. Прегръдката му изглеждаше най-естественото нещо на света.

- Това е неговият покой - прошепна Ниджири в ухото на Сунанди. - Сега вече разбираш.

Да, тя разбираше. Най-накрая разбра толкова много.

Той я задържа в прегръдките си, докато треперенето престана. Галеше косите й, през цялото време шепнеше утешителни безсмислици. Когато най-накрая вдигна поглед към лицето му, той се отдръпна, за да избегне умело неизбежната неловкост, последвала мига на интимност. Когато отново протегна ръка, тя бе на свирепия грубиян Ниджири, който я закриляше в пустинята, а не на Бирника Ниджири. С първия се общуваше по-лесно и затова той се превърна в него, макар вторият да бе истинското му ново Аз.

Тя пое ръката му и се изправи.

- Върви в Яна-ян, Говорителко - каза жрецът. - Кажи на ония глупаци, които са изпратени от Кисуа да ни управляват, как се правят нещата тук. Хананджа ненавижда нескопосаните промени. Гуджааре няма да се съпротивлява, ако се отнасяте към нас с уважение.

Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да проговори. Ниджири я изведе от градината и двамата стигнаха пак в залата, където статуята на Хананджа бдете над Своя народ.

Сунанди Я погледна и промълви:

- Благодаря ти.

- Дълг на Бирника е да дарява покой - отговори Ниджири. Когато го погледна отново, до него бе застанал Рабанех, а миг по-късно от сянката изникна и трети мъж с очи на Бирник. Някога би потръпнала от такава компания, но сега само се усмихна.

- Вършете работата си добре - каза тя. - Народът се нуждае от вас.

Ниджири кимна едва-едва, но тя забеляза в очите му топлина. Той се обърна и тръгна след другите двама, които се бяха отдалечили. Видя ги да прекосяват залата към подиума, където Лечителите мигом преустановиха работа и се отдръпнаха. Тримата Бирници коленичиха едновременно в нозете на Хананджа и сведоха глави над вдигнатите си хоризонтално ръце. Миг по-късно бяха вече на крака и напуснаха залата. Тя знаеше, че ще излязат от Хетава през Дверите на Бирниците и няма да ги има дълги часове след това. Подире си ще оставят трупове. Но благодарение на техните усилия душата на Гуджааре отново щеше да намери покой.

Сунанди кимна доволна и излезе от Хетава, за да се заеме със своята част от работата.

КРАЙ