Н. Джемисин - Луната, която убива

Удара в пода накара Ниджири да дойде на себе си. Той изпъшка, загубил за миг ориентация. До него тупна и Принцът. Той пищеше, а очите му бяха кървави дупки. Още един миг и върху му се стовари Ехиру. Надал рев, той раздра лицето му е голи ръце.

Небосклонът се завъртя над главата на Ниджири. Затворил очи, той усещаше мириса на плът, кости и кръв и осъзна по-ясно от когато и да било, че тялото е само временно убежище на истинското му Аз.

Но то бе удобно и здраво убежище, създадено от самите богове, макар никой от тях да не признаваше допуснатата грешка, и той не можеше да опише с думи безкрайната си благодарност, че го има.

След малко Ниджири отново можеше да разсъждава. Обърна глава настрани и ахна при вида на Принца. Лицето му бе неузнаваемо, крайниците - изкълчени в невъобразима поза. Ниджири прогони тази гледка от съзнанието си. Подпря се на лакът и съзря Ехиру, който бе коленичил с вперен към хоризонта поглед.

- Братко.

Ехиру не се обърна.

- Ние победихме, Ниджири. - Той се засмя тихо, без горчивина. - И загубихме. Откъм Кисуа настъпва цяла армия.

Ниджири седна, изкривил лице - забравените рани напомняха за себе си. Май имаше и счупено ребро.

- Сигурен ли си?

- Усещам вкуса им. - Вятърът промени посоката си за пореден път, за да донесе калния аромат на напоителни канали. Ехиру пое дълбоко дъх, сякаш му се наслаждаваше.

Ниджири стана прав и изтупа праха от себе си. Вятърът бърчеше плата на мърлявата кисуатска риза, която не бе свалял още от катакомбите. Той я смъкна и, захвърли, за да почувства с кожата си сладостната ласка на слънчева светлина и въздух.

- Сигурно и това е според волята на Хананджа - каза той, а Ехиру кимна.

Двамата останаха известно време така, докато денят светлееше над зелените поля. Някъде там селяни обработваха ниви, рибари стъкмяваха мрежи, а майки събуждаха с целувка своите деца. Война настъпваше в Гуджааре, но това бе без значение, защото който и да властваше в палати и крепости, все щеше да има нужда от зърно и риба, както и от поданици, които да управлява. В края на краищата волята на Хананджа винаги вземаше връх.

Ниджири се обърна към Ехиру:

- Легни, Неша.

Ехиру вдигна поглед към него и се усмихна. Легна по гръб с изпънати край тялото ръце и зачака.

Ниджири коленичи и обхвана лицето му с длани, почисти го от прах и нечистотии и от петънцата кръв на Принца. След като свърши, продължи да гали това лице, като се мъчеше да запамети неговите черти, сякаш не го бе правил поне сто пъти вече.

- В сънищата съм, Зехур - прошепна той.

Ехиру кимна.

- Пак ще се видим, Зехур. - Пое дълбоко въздух и го изпусна с продължителна измъчена въздишка.

Ритуалните слова бяха готови в съзнанието на Ниджири, но той не ги произнесе. Нямаше нужда от тях, а и никакви думи не биха помогнали. Прокара пръсти по клепачите на своя наставник, за да ги склопи, а след това постави ръка в нужното положение. Не разполагаше с джунгиса. Оскверненият камък на Принца бе паднал, най-вероятно през парапета, но приспиването на Ехиру бе лесна работа. Още по-лесно се оказа преминаването през тънките пластове, които разделяха селенията, тъй като душата на Ехиру беше вече наполовина в света на сънищата.

Образите, които ги наобиколиха в последвалите моменти, не му костваха усилия. Ехиру обладаваше повече от необходимите умения, за да създаде сам собствения рай. Ниджири се навърташе наоколо само за да се увери, че нужните връзки са налице - майката на Ехиру и Ките-ян, стотиците братя и сестри, Уна-уне. Добави някои дребни, но съществени подробности като уханието на реката и яснотата на небето, така че Сънната Луна да свети по онзи особен начин, който Ехиру толкова много обичаше. Когато светът му бе завършен, Ниджири продължи да се помайва, не му се щеше да прекъсне последната нишка, но Ехиру го побутна лекичко. Ина-Карек не бе място за живи, освен в безопасните ограничени дози на сънищата.

И така, Ниджири най-накрая се изтръгна от съня и хвана излинялата тънка нишка на живота. Прекъсна я прецизно, събра приношението и освободи душата в нейния нов дом. Едва когато и последната следа от умблике на Ехиру потъна в нищото, той тръгна назад по своята нишка, за да се завърне отново в плътта.

- Сбогом, Братко - въздъхна Бирник Ниджири. Наистина ще се видим отново. - Целуна усмивката на устните на Ехиру, а след това докосна с нова целувка гърдите му. С това замести своя лотосов печат.

Макар никой да не узна, че го е положил.